Тя кимна, все едно и за нея нямаше значение. Настани го в две стаички. Намираха се в по-пострадалото крило, но бяха долепени до старата сграда и нямаше да му пречи шумът от работата в другия край, нито шетнята в отсрещното крило и централната част на имението.
Времето и димът от огнището бяха придали на дървената облицовка цвят на кафе. Спалнята имаше прозорче, но сумрачният кабинет пасваше напълно на мрачното настроение на Лиан и той се свираше там, тънеше в униние или пишеше до слабичкия огън.
Каран го навестяваше по един-два пъти на ден, за да му занесе нещо за ядене — Лиан отказваше да се храни с останалите в трапезарията. Всеки път го заварваше до огнището, макар че то често не беше разпалено. След няколко дни обитателите на Готрайм охотно забравиха за присъствието му, което сякаш хвърляше бледа сянка върху всички.
Следващите няколко седмици бяха спокойни, но не и за Каран. Затвореше ли очи, представяше си Лиан прегърбен в студената стая, всеки път по-кльощав и измъчен. Трудеше се като обладан от зли духове… и може би в това се криеше обяснението. Денем и нощем пишеше, ставаше да крачи из стаята и пак сядаше да пише. За нея той се превръщаше в непоносимо болезнен проблем. Накрая тя стигна до единствено възможния изход — прекъсна напълно мисловната връзка, която бе подновила в Туркад.
Лиан лежеше в мразовитата постеля и начесто се будеше от студа и черните мисли. Посред нощ го разсъни (или така му се стори) познат глас в главата му, всъщност едва доловим шепот.
„Ей, летописецо! Радвам се, че мога пак да ти говоря. Подготви се. Скоро ще те призова…“
Седна задъхан, но гласът заглъхна насред изречението. Треперещите му ръце най-сетне запалиха свещта — в стаята, както винаги, нямаше никой друг.
Разбра, че повече няма да мигне тази нощ. Извади бележките си и се зае със сказанието, но прахоса часове, преди да се съсредоточи в работата си. Спомените за Рулке се връщаха упорито в ума му.
Боеше се, че Каран ще разгадае новите кошмари по очите му и пак ще го заклейми. Тя обаче беше постоянно заета. Не я видя през целия ден.
След две нощи Рулке го потърси отново.
„Летописецо…“ Зовът беше толкова силен, че на Лиан му се привидя неговото лице в мрака.
„Подготви се. Възстанови връзката с Каран и ми я доведи.“
— Няма да дойда — изрече Лиан в празната стая. — Нито пък тя.
„О, ще дойдеш…“
Гласът изчезна. Зъбите на Лиан затракаха. Не издържаше нито на мрака, нито на мисълта, че Рулке ще го тормози занапред. Не смееше да говори с Каран за това. Сърцето му за малко щеше да спре, щом осъзна колко неистово се стреми Рулке да наложи властта си над нея. Рулке отново го използваше, за да се добере до Каран.
Бяха изминали седмици от бягството им от Туркад. Каран помагаше в подмяната на керемиди, които бурята бе издухала от покрива предната нощ. Изведнъж забеляза двама ездачи на пътеката, утъпкана в снега. Обзе я безнадеждно предчувствие. Поначало си знаеше, че спасяването на Лиан само отлага разплатата — Игър нито забравяше, нито прощаваше. Избърса мръсните си ръце в работните дрехи и се смъкна по стълбата. Оказа се обаче, че трябва да посрещне Мендарк и Талия. Магистърът изглеждаше по- бодър, макар че и сега очите му проблясваха хищно.
— Дойдохме да научим какво се мъти в Каркарон — каза и той.
—
— Лиан още е тук — осведоми ги Каран нервно.
Изобщо не знаеше какви са истинските намерения на Мендарк спрямо него.
— Знам! — ухили се Магистърът като акула. — Забрави миналото. Игър е виновен за онова недоразумение.
Недоразумение ли?… Каран не си позволи да омекне от сърдечността му, напротив — кипваше полека от нехайното му безразличие към оскърблението, нанесено на Лиан. Но все пак той беше Магистърът, а тя — почти разорено нищожество. Каран се усмихваше на гостите, настани ги на топло и се погрижи за угощение. Мендарк не попита повече за Лиан и рано сутринта потегли към Каркарон.
— Какво става? — избълва Каран едва ли не в първия миг, щом остана насаме с Талия. — Всеки ден очаквах хора на Игър да ни се стоварят на главите.
— Засега си има по-неотложни грижи — на юг започнаха кървави бунтове. Миналата седмица е изтеглил повечето си войски от Банадор. А и Лиан е далеч от Туркад, няма защо да се плаши толкова от него.
Каран се радваше, че Талия е с нея, защото както близостта й с Лиан бе пропаднала главоломно, така приятелството й с тази жена избуяваше още от Фаранда. На Талия с нейния благ и ведър нрав можеше да се разчита винаги.
Времето се задържа меко и двете не се свъртаха вътре. Отидоха при любимия водопад на Каран, замръзнал в поредица от ледени каскади като стъпала, издълбани за великан. Отбиха се и при горещите извори в отсрещния край на долината. Често отиваха в градините, мереха местата за бъдещите лехи и забиваха колчета в коравата земя, за да е готово всичко за пролетта.
В нощта дебнеха очи, погледът им пареше като жарава. С изнизването на часовете те се взираха все по-често от мастилената тъма.
Лиан се надигна като ужилен, опипа за огнивото, но го събори от масата. Щракаше напразно — кремъчето се бе търкулнало някъде.
По-скоро почувства, а не чу развеселено кискане.
„Стига си се мъчил с тази свещ, момче. Аз съм светлината, от която се нуждаеш.“
Едновременно с думите жълтият восък на свещта грейна отвътре и стигна до такава яркост, че Лиан заслони очите си с длан.
„Време е, друже мой. Събуди Каран и я убеди да свърже мислите си с твоите. Побързай, ужасно се уморявам, когато се опитвам да стигна до ума ти.“
— Не мога — прошепна Лиан.
„Не можеш или не искаш?“
Лиан се сети, че Рулке не знае нищо за раздора между него и Каран.
— Твоето нахлуване в Тулин едва не ми струва живота.
„И аз пострадах, летописецо. Цяла седмица не можех да вдигна ръка, след като Каран прекъсна връзката толкова безмилостно.“
— Сега никой не ми вярва, дори тя, а Игър ще ме затрие при първия сгоден случай. Вече се опита.
В главата му зазвъня тишина, Рулке размишляваше. После гласът му закънтя настойчиво:
„Доведи я в Каркарон. По-скоро!“
— Няма да дойда! — отсече Лиан. Каквото и да му струваше, щеше да опази Каран от Рулке. — Отказвам! Отричам се веднъж завинаги от тебе!
Връхлетя го болка като от шип, забил се в мозъка му. Мъчението секна със страдалчески вопъл от Рулке и Лиан тупна в несвяст на пода.
Отчаян, той се надигна от пода посред нощ и трескаво приготви раницата си, за да избяга накъдето му видят очите. Но и сега осъзна в каква клопка се е напъхал, досущ както в Чантед преди година. Нито имаше пари, нито можеше да ги припечели. С уменията си на разказвач нямаше да изкопчи нищо в Банадор през тази жестока зима. Никой не би отделил и една монета за подобни глезотии. На Каран изобщо не й стигаха парите да поддържа Готрайм. Към кого да се обърне за помощ? Надирил беше в далечния Туркад, ако вече не бе отпътувал към Голямата библиотека.
Преди утрото го заболя ухото — мъчението се усилваше и отслабваше; Лиан със страх чакаше кога ще започне отново. Изведнъж всичко изчезна. Почувства познатия натиск върху съзнанието си. Рулке се свързваше с него в поредния кошмар наяве.
„Хубава нощ, летописецо — отекна плътният, леко насмешлив глас. — Готов ли си? Направи ли каквото ти казах? Доведи Каран! Накарай я да поднови мисловната връзка, останалото ще свърша аз.“ Лиан се
