— Търся един моряк — отвърна Талия — от името на дъщеря му, която е от Туркад.
— Моряк… — сбърчи нос другата жена. — Ами потърсете го другаде.
— Аз също като вас съм гражданка на Крандор и си знам правата — не отстъпи Талия. — Дневникът за акостиралите кораби е общодостъпен.
— Не и в Ророс!
Тя опипа джоба си — недвусмислен жест преди подкупа, с който всичко се постигаше по-бързо в нейната родина.
Смая се, когато чиновничката срещу нея настръхна.
— Рушвет ли се опитвате да ми пробутате?
— О, не — припряно отрече Талия. — Просто… няма значение. Благодаря ви.
Щом се върна на „Хлапето“, разказа всичко на Пендер.
— И на мен не ми харесва — съгласи се той и задъвка посърнало сандвича си. — Има нещо нечисто в тази работа.
Екипажът беше твърде зает, за да умува. Талия отиде в града. По изгрев на другия ден край тях се плъзна дълъг лъскав кораб с жълти платна, чийто капитан огледа „Хлапето“ с изострено любопитство. Името бе изписано със златни букви на кърмата — „Кинжалът“.
— На тоя гледката доста му хареса — промърмори Осейон.
Пендер плю във водата.
— Пират, обирджия или контрабандист. Не привличайте вниманието му. Бърз е като нас, ако не и повече. Талия, как е семейството ти?
— Добре, доколкото можах да науча. Заминали са извън града за някаква сбирка на рода — въздъхна тя.
Половин час по-късно същият кораб мина наблизо. Този път нямаше никакво съмнение, че капитанът разглежда техния делово и преценяващо.
— Това хич не ми харесва — каза през зъби Ръждивия.
— Нахална гадина — охотно го подкрепи Пендер. — Ще имаме нужда от още предпазни мерки. Сбогом, моя печалба. Затова търговците тук плащали толкова много…
— Пендер, да не караме нещо… по-особено? — деликатно попита Талия.
— Скоро няма да е тъй — изломоти той.
При тях дойде друг митнически служител, провери старателно документите на кораба, плъзна поглед по всичко на палубата и нареди:
— Капитане, елате с мен.
Пендер се заклатушка подире му, а отзад по врата му избиваха едри капки пот. Преди другите на „Хлапето“ да си довършат закуската, се появи поредната чиновничка, която по ръст и мургавина се мереше с Талия, но беше много по-месеста.
— Вие ли сте Талия бел Сун?
— Да, аз.
— Ще ви бъда благодарна, ако ме придружите до митницата. Моля ви да вземете своите документи и личен печат, ако това не ви затруднява.
Въпреки учтивостта й Талия се разтревожи. Тази заповед щеше да бъде наложена с безмилостна сила, ако откажеше. Но нали се намираше в собствената си страна и знаеше реда тук.
Взе всичко и отиде в митницата.
— Нещо нередно ли има?
— В Ророс се отнасяме много сериозно към задълженията си — отвърна уклончиво чиновничката.
Пендер седеше срещу първия чиновник, а по масата бяха пръснати корабните документи и декларациите за натоварените стоки. Талия се настани до него.
— „Черният опал“ е и в нашия списък на подозрителни кораби — заяви мъжът. — Знае се, че е превозвал забранени вещества.
Талия лесно разгада безмълвния укор в очите на Пендер: „Нали ти казах, че ще си вземем белята с «Черния опал»? Ще ни тормозят, ще ни пречат, може дори да ни тикнат в затвора, защото има лоша слава.“
— Това е било, преди ние да го купим — отсече той. — А договора за покупка сключихме съвсем законно с митницата в Ганпорт. И сега корабът се нарича „Хлапето“. Вижте печата на митницата, ето го и печата на началничката на пристанището в Ганпорт. Всичко е изрядно.
— Никога не сме чували за Ганпорт — заяде се жената. — А документите се подправят лесно, но до този въпрос ще стигнем след малко. — Тя се вторачи враждебно в Талия. — Значи признавате, че корабът е носил в миналото името „Черният опал“?
— Ганпорт е рибарски град на стотина левги северно от Туркад — отговори Пендер на първия им въпрос.
Жената провери в огромен сборник с печати и гербове от всички известни държави.
— Тук не намирам нищо за Ганпорт.
— В онази страна митницата е в търговския регистър — поправи я Талия.
Двамата чиновници си зашепнаха, прегледаха няколко карти и прелистиха още книги, а Пендер се обливаше в пот. Накрая митничарите се съгласиха, че печатите са валидни. Време беше за следващото затруднение.
— Талия бел Сун… Спомням си името ви от едно съобщение — натърти мъжът.
Прехвърлиха още книжа.
— Знаех си! — зарадва се той и забоде пръст в страницата. — Талия бел Сун, арестувана за фалшифициране на документи, които е представила при покупката на „Черният опал“.
— Под какво име се е представила? — намеси се жената.
— Джалис Безун.
Чиновничката се разяри.
— Безун е бащината ми фамилия!
Митничарите развълнувано и придирчиво провериха наново всички документи. Талия се боеше Пендер да не умре от инфаркт.
— Признавам фалшификацията — невъзмутимо изрече тя. — Но аз сторих това, за да се избавим от опасностите на войната! Нито в Мелдорин, нито в Крандор е незаконно човек да се представя под друго име, стига да не се прикрива зад него с престъпни цели. А аз имам и право да използвам печата на Магистъра.
— Лесно е да се каже, но не и да се докаже. Искам да видя печата.
За щастие Талия не се разделяше с този печат, както и с пълномощното, издадено й от Мендарк. Щом спомена името му, положението стана по-заплетено, защото макар той да бе известен в цял Крандор, славата му беше противоречива. Но митничарите нямаше да посмеят да се разправят с негови хора, без да се допитат до някой от началниците си.
— Мендарк трябва да дойде тук лично и да обясни тази съмнителна история.
Талия отговори, че той дори не е в Крандор. Чиновниците пак се посъветваха шепнешком. За малко изглеждаше, че заподозрените ще бъдат пратени в затвора, докато Мендарк бъде призован, защото Талия нямаше намерение да обяснява къде е отишъл и с какво се занимава.
— Я почакайте! — отсече тя. — Мендарк дори не е собственик на кораба.
— Тъкмо той е бил собственик при подписването на спорните документи.
— А тепърва ще се занимаваме и с документите за прехвърлянето на собствеността към вас двамата — обеща жената.
— Нима? — ледено процеди Талия. — Търпението ми свърши. Според правата си настоявам да се намеси арбитър. Ще заявя пред него, че сте надхвърлили пълномощията си и възпрепятствате свободната търговия.
— Имате това право — призна чиновничката. — Посочете арбитър.
— Дасия бел Ранс.
Талия стискаше палци тя да е сред живите. Бяха минали десет години, откакто я бе видяла за последен път.
