Хора, които се знаеха отдавна, хора, които, без да се познават лично, бяха чували какво единият е говорил за другия, се здрависваха на двора с привидна благост. Съпровождан от абата, кардинал Бертрандо дел Поджето се държеше като човек, свикнал да властва, сякаш беше втори папа, раздаваше на всички — и особено на миноритите — сърдечни усмивки, като предричаше, че утрешната среща ще донесе чудодейни спогодби, и подчертаваше, че носи пожелания за мир и добродетелност (той си служеше преднамерено с този скъп за францисканците израз) от страна на Йоан XXII.
— Чудесно, чудесно — рече ми той, когато Уилям благоволи да ме представи като негов писар и ученик. После ме запита дали познавам Болоня, похвали прелестите на този град, добрите ястия, дето се приготвяли там, както и университета, и ме покани да посетя града, вместо да се върна един ден сред моите немци, които — както се изрази той — причинявали такива страдания на нашия господар папата. После протегна ръка да целуна пръстена му, като в същото време се обръщаше с усмивка към другите.
Аз пък насочих веднага вниманието си към човека, чието име през тези дни се споменаваше най- често — към Бернар Ги, както му викаха французите, или Бернардо Гуидони, или Бернардо Гуидо, както го наричаха другаде.
Беше доминиканец, около седемдесетгодишен, слабичък, но прав като свещ. Останах поразен от сивите му студени очи, способни да гледат втренчено и безизразно, но в които, както можах Да се уверя, често заискряваха двусмислени пламъчета; той умееше както да потулва своите мисли и чувства, така и да ги проявява открито.
По време на всеобщата размяна на приветствия той за разлика от другите не проявяваше радушие или сърдечност, а се държеше с всички със сдържана учтивост. Когато зърна Убертино, когото познаваше, го поздрави твърде почтително, но го изгледа така, че ме полазиха тревожни тръпки. Когато се доближи до Микеле Чезена, по лицето му се изписа трудно разгадаема усмивка и избъбри „Горе ви очакват отдавна“ — фраза, в която не успях да доловя нито нотка на тревога, нито сянка от ирония, нито намек за настойчивост, нито отсянка от пристрастие. Срещна се с Уилям и щом разбра кой е, го изгледа със сдържана неприязън — не че лицето му издаваше чувствата, които той спотайваше — бях сигурен в това (въпреки че не бях уверен дали изобщо можеше да изпитва някакви чувства), а защото явно държеше Уилям да усети неговата неприязън. Уилям му отвърна със същото, като се усмихна прекалено сърдечно и рече:
— Отдавна желаех да се запозная с човек като вас, ползващ се със слава, която ми е била за пример и поука всеки път, когато ми се е налагало да вземам важни решения.
Похвални, почти ласкателни слова, би казал всеки несведущ, но Бернар знаеше много добре, че едно от най-важните решения, взети от Уилям, бе да се откаже от инквизиторската професия. Останах с впечатлението, че както Уилям би се радвал да види Бернар в килията на някой императорски затвор, така и на Бернар би му доставило удоволствие, ако Уилям почине скоропостижно, ей сега; и тъй като Бернар сега разполагаше с въоръжена охрана, аз се побоях за живота на скъпия си учител.
Бернар явно бе осведомен от абата за станалите в манастира престъпления. Защото, като се престори, че не е доловил язвителния намек в думите на Уилям, му отвърна:
— Изглежда, че по време на престоя ми тук, по искане на абата и за да изпълня възложената ми задача съгласно споразумението, което ни е събрало, ще трябва да се занимая и с много неприятни събития, в които долавям злокобната воня на нечестивия. Споменавам ви за това, защото знам, че в миналото, когато щяхте да сте по-близо до мен, до мен и до хората като мен, вие сте се сражавали на това бойно поле, където бойните редици на доброто се изправят срещу пълчищата на злото.
— Така беше — отвърна кротко Уилям, — но после минах на другата страна.
Бернар не трепна и го запита:
— Бихте ли могли да ми кажете нещо полезно за тия престъпни деяния?
— За съжаление, не — отвърна сдържано Уилям. — Нямам вашия опит в престъпните деяния.
От този миг нататък не можах да ги следя. След като поприказва отново с Микеле и Убертино, Уилям се оттегли в скриптория. Поиска разрешение от Малахий да прегледа някакви книги — но кои точно, не успях да чуя, Малахий го изгледа някак си особено, но не можа да му откаже, Чудно, не се наложи да ги търси в библиотеката. Всички те бяха на масата на Венанций. Моят учител се зачете и аз реших да не го безпокоя.
Слязох в кухнята. Там видях Бернар Ги. Може би искаше да проучи как е устроен манастирът, затова обикаляше навсякъде. Чух как разпитваше готвачите и другите ратаи, говореше сносно местния простонароден език (спомних си, че е бил инквизитор в Северна Италия). Като че ли ги питаше за реколтата, за това как е организирана работата в манастира. Но дори когато задаваше най-невинни въпроси, той пронизваше с поглед своя събеседник, после изведнъж му задаваше съвсем друг въпрос, жертвата му пребледняваше и започваше да мънка. Стигнах до извода, че той водеше разследване, но по особен начин, и използваше едно страшно оръжие, което притежава и с което си служи всеки инквизитор, заловил се да изпълнява своите задължения — страха у другия. Защото от страх да не бъде заподозрян, всеки човек, подложен на разпит, обикновено казва на инквизитора неща, които да хвърлят подозрение върху някой друг.
През целия следобед, където и да зървах Бернар, се уверих, че навсякъде — било край мелниците, било във вътрешния двор — той действаше все така. Но почти не разговаряше с монаси, а с ратаи или селяни. Точно обратното на това, което досега бе правил Уилям.
Ден четвърти
ВЕЧЕРНЯ
По-късно Уилям слезе от скриптория; беше в добро настроение. Докато чакахме да стане време за вечеря, във вътрешния двор срещнахме Алинардо. Не бях забравил молбата му, та още от предния ден бях взел зърна бакла от кухнята и му ги дадох. Той ми благодари и ги напъха в беззъбата си лигава уста.
— Видя ли, момче — рече ми той, — и другият труп лежеше там, където оповестява книгата… А сега чакай четвъртата тръба!
Попитах го защо според него ключът за разгадаване на тая поредица от престъпления трябва да се търси в Книга на откровението. Той ме погледна смаяно.
— Книгата на Йоан е ключ за разгадаване на всичко! — И като се намръщи гневно, добави: — Знаех си аз, откога разправям… Знай, че именно аз предложих на абата… на тогавашния, да събере колкото е възможно повече тълкувания на Апокалипсиса. Аз трябваше да стана библиотекар… Но другият успя да уреди да го пратят в Силос, където намери най-прекрасните ръкописи, и се върна с богата плячка… Ех, той знаеше къде да търси, говореше и езика на неверниците… Така библиотеката получи той, а не аз. Но Господ го наказа и го прибра преждевременно в царството на мрака. Ха-ха… — И този потънал във ведър размисъл беловлас старец, който досега ми приличаше на невинно дете, се изхили злобно.
— Кой беше този, за когото споменахте? — попита Уилям.
Той ни изгледа смаяно.
— Кой ли? Не помня… беше толкова отдавна. Но Господ наказва, Господ заличава, Господ замъглява и спомените. В библиотеката станаха много лоши неща. Особено откакто попадна в ръцете на чужденците. Бог продължава да наказва…
Не успяхме да изтръгнем друго от него и го оставихме потънал в кроткия си гневлив унес. Излезе, че този разговор бе заинтересувал твърде много Уилям.
— Трябва да се вслушваме в това, дето казва Алинардо; заговори ли, все казва нещо интересно.
— Че какво каза сега?
— Адсон — отвърна Уилям, — да разгадаеш тайна, не е като да правиш изводи от основни положения. И не е нужно да събираш много частни данни, за да ги обобщиш в някакъв всеобщ закон. Това по-скоро е все едно да се натъкнеш на един, два или три частни случая, нямащи привидно нищо общо, и да се опиташ да си представиш дали биха могли да бъдат отделни частни случаи от общ закон, който все още не знаеш и който може би изобщо не е изведен. Разбира се, ако знаеш, както твърди философът, че човекът, конят и мулето нямат жлъчка и живеят дълго, би могъл да се опиташ да изведеш принципа, че всички животни без жлъчка живеят дълго. Но я помисли за рогатите животни. Защо имат рога? Изведнъж ще забележиш, че
