останала малко жар. В пясъчната пустиня със сив цвят, нощите бяха студени, а вандарианците предпочитаха топлината на слънцето и дневната светлина. Повечето от тях вече се бяха отправили в колибите си и вече спяха. Това улесняваше сбогуването. За Ксавиер, това беше най-тъжният и най-горчив миг. И той се отдалечи с ясното съзнание, че никога повече няма да види тези очарователни същества.
Събирайки мислите си, Ксавиер тихо се насочи към медицинската лаборатория.
— Какво мислиш? — попита го Ксара с усмивка. — Изглежда те е нападнала меланхолията.
Прегърнати, те лежаха върху подгреваемия дюшек и наблюдаваха звездите. Сувехару, най- голямата луна на Вахери, заемаше по-голямата част от небосвода и блестеше като фар. В близост до дюшека бяха оставили бутилка недопито вино и две стъклени чаши, заедно с разхвърляните наоколо дрехи, като остатък от извършената церемония — кратка и интензивна. Останалат част от екипажа вече се намираше на борда на кораба, работата, която се изискваше от тях, беше извършена.
— За нас, за нашия живот и за всичко наоколо — произнесе Ксавиер и обгърна с ръка всичко, което ги заобикаляше. — Понякога се питам, дали всичко тава има смисъл и дали служи за нещо.
— Не го казваш на сериозно — упрекна го Ксара, обърнала лице към него.
— Не знам. В дъното на душата не съм сигурен в това, което правя.
,
© Сантяго Ексимено
© Христо Пощаков, превод от испански
Santiago Eximeno
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/15900]
Последна редакция: 2010-04-13 15:00:00
