— Бедничката — каза Елизабет, — тя се заблуждава, че Том Мъсгрейв се е влюбил в нея по-сериозно, отколкото в другите. От януари насам Маргарет очаква официално да й направи признание. Което изобщо няма да стане, естествено. Аз лично мисля (между нас казано), че той никога няма да се ожени, освен ако не му се отвори възможност за брак с момиче от висшето общество — с мис Озбърн от замъка например или най-малкото с някоя богата млада дама.
— Е, която и да избере, честит да й е. За мене лично той е само празен дърдорко — каза Ема, докато вдигаше един кош с мокро пране и се отправяше навън към овощната градина. Тя се намираше зад конюшнята, до езерце за домашни патици.
Беше сух и ветровит октомврийски ден, напълно подходящ за голямото пране, с което се бяха заловили сестрите. И последните листа на дърветата бяха окапали и ги бяха изгорили, но няколко късни ябълки се търкаляха в тревата. Ема захапа една от тях, плодът бе все още сладък и хрупкав. Докато защипваше прането, настроението й от само себе си неусетно се повиши. Утрото бе приятно, а на деветнайсет години нищо не изглежда невъзможно, дори да са те изпратили вкъщи като вързоп с непотребни вещи. Ема огледа с удоволствие пейзажа наоколо. Бе по-красив и по-просторен, отколкото гледката, която се разкриваше от бившия й дом — къщата на леля Търнър в Шрусбъри.
Стантънският пасторски дом бе разположен в закътана падинка в северната част на Даунс и от него се разкриваше обширна гледка към малкото селце Стантън и към местността зад него в посока към Доркинг. Къщата бе стара, но представителна и просторна, паркът беше красив и добре поддържан, ограден с ивица от смърчове. Горе на върха на хълма се издигаше малката старинна църква сред скупчени наоколо тисови дървета.
„Сигурна съм, че тук мога да бъда щастлива — помисли си за пореден път Ема. — Елизабет и татко са толкова добросърдечни и искрени. Само сестра ми Маргарет да не се бе връщала вкъщи. Знам си, че с нея няма да успея да се сприятеля.“
Въпросната Маргарет, двайсет и две годишна, най-близко по възраст до Ема, се бе завърнала преди няколко дни в Стантън, съпроводена от най-големия им брат Робърт и съпругата му Джейн, у които беше гостувала в дома им в Кройдън. Робърт, адвокат по професия, бе най-преуспелият член на семейството благодарение на късмета си да се ожени за дъщерята на човека, чийто помощник бе. Джейн разполагаше със състояние от шест хиляди лири и те живееха в много изискана къща в Кройдън и даваха светски приеми.
Скоро Елизабет донесе голям кош с пране и се присъедини към сестра си.
— Имаме късмет, че Джейн не ни вижда заети с подобна работа — весело каза Елизабет, докато провесваше кърпите върху плета. — Никога няма да може отново да вдигне глава в Кройдън, ако стане известно, че зълвите й сами перат.
— Ти как мислиш, кога те с Робърт ще си заминат? — попита Ема, у която снахата бе събудила остра неприязън. — Смяташ ли, че Маргарет отново ще отпътува с тях?
— Според мене те по-скоро ще вземат със себе си тебе, скъпа сестричке — отвърна със смях Елизабет. — Доколкото виждам, Джейн е много впечатлена от външността и маниерите ти и ще бъде горда да те изтъква пред изисканите си приятели в Кройдън.
— Как ли не! И да им разказва как зле са се отнесли с мен и са ме изхвърлили. Не ми трябва ликуващото й съчувствие. Нямам желание да се появявам в Кройдън в ролята на Пепеляшка.
— Било е много жестоко от страна на леля Търнър да постъпи така с тебе — забеляза Елизабет, като отново подхвана разговора на обстойно обсъжданата и позната тема. — Как е могла да опропасти живота си, омъжвайки се за някакъв недостоен капитан ирландец и то само две години след смъртта на мистър Търнър? При това отглеждайки те дотогава като своя наследница? Не е постъпила никак правилно. А после да не те вземе, когато двамата са заминали за Ирландия…
— Мисля, че в този случай тя действаше не според собственото си желание, а по внушенията на капитан О’Браян — каза Ема. — Честно казано, никак не го харесвах и не бих искала да отпътувам за Ирландия с тях, дори да ме бяха поканили. Не смея да твърдя, че той не заслужава доверие, но една моя приятелка, мис Скуайър, го смяташе за доста разпуснат и ми разказа потресаващи истории за флиртовете му с други дами. Пък един-два пъти той така ме пощипна или ме гледаше с такъв поглед, че в никакъв случай не бих рискувала да се озова сама с него в непозната страна.
— И нашата леля е сметнала този човек подходящ за съпруг!
— Да — въздъхна Ема, — той е печална противоположност на вуйчо, който винаги се държеше с мене като ласкав баща. Беше грижовен и благ. Но капитан О’Браян наистина е много забавен и леля бе направо запленена от него — всички го виждаха. Надявам се животът да не я накара да проклина деня, в който се е омъжила.
— Дано да е щастлива, защото Ирландия е много далече.
— Знам. Признавам, тя ужасно ми липсва и често се безпокоя за нея: как ще живее от по-нататък без мене, аз познавам всичките и навици и вкусове… О, Елайза, някаква карета се изкачва по хълма, кой ли пристига? Не е възможно брат ни да се връща толкова рано, нали?
— Господи, помилуй! — възкликна Елизабет. — Кой ли може да бъде? Перачницата е още цялата в локви, а старата Бетси Кинг току-що пристигна, за да ни помогне. Не допускам да са Том Мъсгрейв и приятелят му, лордът… Да ни посещават пак?
— Не са — отвърна Ема, закривайки очите си от слънцето. — Том Мъсгрейв кара кабриолет с два коня, а този е с един.
— Кабриолет с един кон? Кой ли може да бъде? И определено идват у нас — пътят не продължава след нашата къща. Свещени небеса! Трябва да предупредя татко!
Елизабет затича към къщата, като пътьом сваляше престилката си, а Ема скоро я последва, спирайки само да събере няколко разпилени щипки.
Вестибюлът на пасторския дом в Стантън бе малък и тъмен, с врати, през които се влизаше с гостната и трапезарията. Влизайки, на Ема й се стори, че той е препълнен с хора. След като отвори вратата към гостната, за да влезе светлина, тя установи, че сутрешните посетители са една дама и четири деца.
— Мисис Блейк! — говореше Елизабет с нервен и припрян тон, който твърде зле прикриваше изумлението й. — Колко много… Аз съм тъй… Само че трябва да изтичам горе до татковия кабинет и да го известя. Той ще бъде толкова… малко недочува и най-вероятно не е разбрал, че сте дошли. Днес тук е поразхвърляно, тъй като нашата стара Мами е болна… и страшно съжалявам, че брат ми и сестрите ми не са вкъщи за лош късмет, защото навярно именно тях… но сега моля да ме извините — отивам да съобщя на татко… ах, ето те и тебе, Ема, защо не въведеш мисис Блейк в гостната? На бюфета има сладък кейк… може би децата… или пък ще искат да опитат нашите печени ябълки. Тази година са особено вкусни…
— Моля ви, не си създавайте толкова труд, скъпа мис Уотсън — любезно каза мисис Блейк. Но Елизабет, която се плашеше от сутрешните посещения и ги ненавиждаше, вече бе побягнала към горния етаж.
Задължението да въведе неочакваните посетители в гостната и да им предложи почерпка бе оставено на Ема, която бе по-хладнокръвна и се чувстваше по-спокойна в присъствието на чужди хора.
Мисис Блейк бе жизнерадостна дребна жена на трийсет и пет-шест години с приятен външен вид. Облечена бе в известна степен скромно, но с възхитителен вкус. Децата й, три прелестни малки момченца и бебе, поразително приличаха на нея и всички изглеждаха много спретнати и добре възпитани. Момченцата се бяха скупчили около майка си, а бебето лежеше в прегръдките й и се оглеждаше наоколо с безмълвен интерес.
— Редно беше да ви посетя по-рано, скъпа мис Ема — говореше мисис Блейк с много мила, непресторена искреност, — но преди два дни изневиделица си дойде съпругът ми. Нали разбирате, ние, жените на моряците, не разполагаме с времето си и вечно сме изправени пред възможността да ни се наложи да прекосяваме страната от единия край до другия или мъжете ни да пристигат вкъщи без предварително известие. Така стана и този път — съпругът ми пожелал лично да ми донесе новината за своето повишение, макар да разполагал само с трийсет и шест часа да пропътува разстоянието от Саутхамптън и да се върне обратно.
— Тати е повишен в чин капитан — важно осведоми Ема едно от по-малките момченца.
— Наистина ли, миличък? Това е чудесно! Толкова се радвам за всички вас.
В този момент се върна Елизабет задъхана и заговори с оправдаващ се тон:
— Татко се надява да го извините, мисис Блейк… но нали знаете, той никак не е добре със здравето…
