— Не, не това. Най-малкото, засега още не. Не, аз просто си мислех, че можеш да ми покажеш малко от света, любов моя. Винаги си казвал, че искаш да го направиш.
— Да вид… Но, Бес!
— Да не би да си забравил? Аз вече не съм вързана за това място. Сега, когато Лизи се омъжи, вълшебника може да ни отнесе навсякъде, където поискаме, а аз искам да видя големия свят, за който си ми разказвал, Оливър. Спомняш ли си? Лондон! Само помисли! Никога не съм била по-далеч от Йорк.
Оливър я гледаше смаяно.
— О, моля те, кажи „да“, Оливър! Моля те!
След миг колебание, точно колкото мисълта да разцъфти в пълния си блясък, Оливър я сграбчи в прегръдките си и я завъртя с триумфален гръмък смях.
— Да! Хиляди пъти да! Каква умница си ми ти, моя красавице Бес! Разбира се, че ще те заведа в Лондон! И когато видим всичко, което градът има да ни предложи, ще намерим кораб да ни откара до Франция. А след Франция идва Америка, там ще бъде Лизи, и тогава…
— Не се тревожи за това, което ще дойде после. Имаме цялото време на света, моя любов! И докато сме заедно…
Тя не успя да довърши, защото Оливър я вдигна и я понесе през вратата навън към застлания с калдъръм двор на хана, където стоеше и ги чакаше Вълшебника, огрян от ярката лунна светлина.
Оливър я сложи отпред на седлото, но не бързаше да пъхне крака си в стремето.
— Бес! Погледни!
Бес наведе глава и му се усмихна, а очите й блестяха под лунната светлина.
— Какво има, моя любов?
— Любовният възел… — каза Оливър с мек и трептящ от учудване глас. — Той… той става яркочервен.
Мъжът, жената и конят изглеждаха като сребърна мъгла в сребърната светлина, но вплетен в косите на Бес, ярко се червенееше любовният възел, който тя бе заплитала в косата си през всичките тези години. Тъмният и богат, наситено царствен цвят, като на пурпурна роза, грееше в тъмнината ярко като огън. Оливър го докосна нежно и почтително.
— Ела, моя любов — каза Бес. — Искам те.
Оливър погледна нагоре.
— Обичам те, Бес — каза той и гласът му преливаше от възхищение. — Обичам те и ще те обичам винаги, цяла вечност.
Вълшебника се размърда неспокойно и тръсна глава, искаше му се да потегли на път. Тогава Оливър се усмихна и се метна на седлото зад любимата си.
— Ние сме благословени, нали, Бес? — изрече той меко, притегляйки я в обятията си.
— Да, моя любов — отвърна Бес, усмихна се и положи глава на гърдите му, сигурна в прегръдките на своя любим.
Подковите на Вълшебника разбудиха призрачно ехо, докато тримата напускаха двора на стария хан.
И те излязоха на широкия път, а огромният призрачен кон се впусна в галоп с развята под лунния блясък грива, с копита, святкащи по сребристата земя, докато ги отнасяше надалеч по дългия път, оттатък хълма, към света, който лежеше отвъд.
Информация за текста
© 1998 Ан Ейвъри
© 2000 Славянка Мундрова-Неделчева, превод от английски
Anne Avery
The Highwayman’s Daughter, 1998
Сканиране: ???
Разпознаване и начална редакция: Xesiona, 2009
Редакция: maskara, 2009
Издание:
Ан Ейвъри. Дъщерята на разбойника
Редактор: Правда Панова
Коректор: Румяна Маринова
ИК „Ирис“, 2000
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/14738]
Последна редакция: 2010-01-05 15:47:46
