— Най-после моят нещастен брат ще бъде отмъстен! Кога ще пристигнат твоите хора, Берже?
— Ще бъдат тук след два часа, господин Луи.
— Добре! А вашите, вожде?
— Малко по-рано.
— Отлично, мои бойни приятели! Ще им дадем да си починат през остатъка от деня и същевременно да се заемат с последните приготовления. Ще потеглим при залез-слънце. Луната ще осветява пътя ни. Съгласни ли сте?
— Да! — отговориха и двамата в един глас.
— Особено строго проконтролирайте да вземат със себе си необходимите бойни и хранителни запаси. Вашите воини имат ли пушки, вожде?
— Всички! — гордо отвърна Голямото ухо. — Te ще покажат на моя брат как добре умеят да стрелят с тях.
— Това е добре. Преди тръгване ще направя преглед на целия отред, за да видя дали всичко е в ред.
Тогава към коменданта се приближи един сержант и му прошепна нещо на ухото.
— Пуснете го — нареди комендантът и като се обърна към капитана, добави: — Ето още една новина.
В кабинета влезе Изгнаника.
Облеклото му, изпокъсано и кално, показваше, че е вървял дълго време.
— Е? — усмихна се Изгнаника, като пристъпи прага. — Както ми се струва, попаднал съм тук в най- важната минута.
— По-навреме и да искахте, не бихте могли да дойдете — отговори шеговито домакинът.
— Идвате от форта Necessite? — попита Дьо Вилие.
— Пристигнах преди две минути…
— И носите ли вести?
— Най-пресни!
— Добри?
— Като всички новини, съдържат в себе си и добро, и лошо.
— Хм! — замисли се комендантът. — Опитайте се да ни ги представите. Но първо седнете, сигурно сте много изморен.
— Признавам, изморен съм… Вървях бързо и по ужасни пътища.
Изгнаника седна на стола, който му подаде комендантът. Контъркьор не пропускаше случай да изрази голямото си уважение към този човек, живата загадка за всички по границата.
— Нима пътищата са толкова лоши! — попита капитанът.
— Успокойте се! Аз съм като птиците… винаги се движи по права линия. Моите пътища не са като вашите.
— Е, това донякъде ме успокоява… А сега, слушаме ви.
— Англичаните са предупредени за подготвяното срещу тях нападение и затова няма да може да ги изненадате.
— Това е лоша вест! — възкликна комендантът.
— За мене е все едно знаят ли, или не знаят за нашите намерения! — енергично се намеси капитанът. — Толкова по-славна ще бъде победата!
— Моля, продължавайте — подкани господин Контъркьор.
— И знаете ли кой ги е предупредил? Графиня Дьо Малевал.
— Графиня Дьо Малевал!… Уверен ли сте в това?
— Да, тя! Впрочем вие вероятно ще имате възможност да я видите — тя пожела да остане във форта.
— Сигурно знаете, приятелю мой — обърна се комендантът към графа, — че графиня Дьо Малевал е изменила на своята родина, за да стане шпионка на нашите врагове? С декрет на губернатора на Нова Франция тя е обявена извън закона. Тази жена ни е нанесла страшни вреди. Не зная и не искам да зная причините, тласнали я към предателство, но настървението й срещу всичко, което може да се нарече френско, е недостижимо… Пожелавам й да не попадне в нашите ръце. Ще бъда принуден да я обеся, а това, признавам, не би ми се искало!
— Да се обеси жена! — опита се да протестира капитанът, но усети, че се изчервява.
— Жената често е по-опасна от мъжете, приятелю. Освен това във връзка с този случай получих специално нареждане от господин Менесвил и няма да се поколебая да изпълня дълга си.
Граф Дьо Вилие извърна глава, за да прикрие объркването си.
— Интересно е да научим — продължи господин Дьо Контъркьор — какви други новини ни носите.
— Когато англичаните научили, че ги заплашва нападение, изпратили четирима куриери по четири различни пътя. Всеки от тях носел молба до губернатора на Вирджиния за по-скорошно изпращане на подкрепления от хора, храни и боеприпаси.
— Дявол да го вземе! Но всичко това е твърде печално! — въздъхна комендантът.
— Да, ако куриерите бяха успели да изпълнят възложената им задача — продължи Изгнаника с оттенък на неподражаема ирония. — Но по едно странно стечение на обстоятелствата и четиримата са попаднали в ръцете на нашите индиански горски скитници и телеграмите са загинали заедно с тях.
— Ето това е малко по-добре!
— Още не съм казал всичко. Във форта се чувства недостиг от провизии и боеприпаси. Между другото барутът им е развален. Самото оръжие също е в доста лошо състояние. Освен това каквото и да говорят, но тези герои се страхуват от нашето нападение.
— Така че?… — додаде капитанът.
— Така че съм убеден, че ако ги нападнем бързо и особено със силен отред, няма да издържат на натиска и ще бъдат разбити.
— Браво! — извика графът. — И аз мисля така. Тръгваме тази вечер!… Жан-Пол, щом свършите с коменданта, бъдете така добър да дойдете в моята стая. Искам да поговоря с вас. А сега, ако разрешите, тъй като нямам какво друго да кажа освен ако господин комендантът не се нуждае от мене…
— Ни най-малко, напълно сте свободен… И така, до довечера, господа.
Господин Дьо Контъркьор изпрати посетителите си до вратата на кабинета.
Жан-Пол последва капитана.
Пред вратата на стаята си граф Дьо Вилие намери Златния клон и му заповяда да не пуска никого. После затвори след себе си, предложи стол на Изгнаника и веднага пристъпи към разговора си с него като човек, който бърза да свърши някаква работа, гнетяща сърцето му.
— Милостиви господине, не зная кой сте и няма да ви питам — това почти не ме интересува… Но откакто съдбата ни събра, вие винаги сте ми се притичвали на помощ и сте проявявали такава преданост, която според мен с нищо още не съм заслужил.
— Виновен съм, капитане! Моля ви, да възстановим фактите. За пръв път се срещнахме, когато спасихте живота ми.
— Така е, но тъй като оттогава вие успяхте да ми направите същата услуга, значи сме квит.
— Може би… Продължавайте.
— Имам към вас една молба, от която зависи щастието в целия ми живот. Ще говоря направо: аз обичам вашата дъщеря!
— Това го зная — отговори Изгнаника много сериозно. — Тя ми е говорила за вас, а и аз сам съм се убедил в чувствата ви към нея.
— Нито в неин, нито в мой интерес е било да пазим от вас в тайна любовта си — силна и искрена. Произхождам от старинен и почтен род.
— Познавам семейството ви, да, познавам го… — въздъхна Изгнаника.
— Така ли? — учуди се графът.
— Да, като другите — побърза да отговори бащата на Анжела с престорено равнодушие.
— Искам ръката на вашата дъщеря!
— А знаете ли как ме наричат тук?
