красота имаше нещо властно, импониращо. Нейният огнен поглед излъчваше някаква загадъчна морна нежност, но вечно засмяната, разкошна алена уста понякога изразяваше нещо много по-друго от нежност и ласка.
Стъпката й, горда и величествена, имаше онази неподражаема гъвкавост, присъща, види се, на всички андалуски; нейният мил и мелодичен глас звучеше понякога твърдо и решително, преливащ се в контраалтови тонове Тази несравнимо красива девойка едновременно привличаше и отблъскваше, за нея напълно можеше да се каже, че е и ангел, и прекрасен демон: тъй силно бушуваха в младата й душа огнено-бурните страсти.
— А — обади се тя, като весело се обърна към дон Торибио, — трябваше една случайна среща с татко, за да ви припомни за нашето съществуване.
— Не говорете тъй, Леона — отвърна любезно младият човек, — всеки, който ви е зърнал поне веднъж, би желал, постоянно да ви вижда!
— Ще благоволите ли да чуете?! Кой ви е научил да говорите тъй сладко и тъй хубаво? Дали не е доня Асунта? Предупреждавам ви, сеньор, за мен туй са напразни усилия!
— Колко сте лоша — шеговито добави младежът, — не напразно ви наричат Леона4. Изглежда, че обичате да хапете всички, които ви обичат!
— Да, да, момко — подкрепи го старикът, — обаче е време да вечеряме, ще стане късно!
— Веднага, татито — обади се девойката, все тъй весела. — Нали чаках да дойде този хубав момък, тъй любезен — издума тя й изчезна зад вратата.
— Какъв мил характер у тази девойка! — извика след нея старият ранчеро. — Колко щастлив баща съм аз!
„Хм! — помисли си дон Торибио. — Какво значи туй? Навярно става нещо: днес просто не мога да позная този стар хитрец! Във всеки случай ще бъда нащрек: вижда се, че иска да ми устрои някоя мръсна игра! Не можах да видя доня Мартина — продължи той на ум, — дали не е болна?“
— Жена ми почиства кухнята, скоро ще я видиш. Тя ще ни прислужва. А, ето я и нея.
И наистина в стаята влезе жена, която носеше с две ръце грамадно кипящо блюдо. Не беше млада, но мършавото й жълто лице я правеше още по-стара. Това бе Мартина Педросо, съпруга на нашия ранчеро. Като млада е била твърде красива жена, но сега от лош живот, от мизерия и други причини, които не съобщаваше никому, наистина изглеждаше страшно грозна.
Прочее, такава е участта на всяка жена в тези знойни слънчеви южни страни: колкото на младини е по-красива и по-прелестна, толкова по-грозна става на старини.
Изглежда, че доня Мартина бе приятна на младия човек, с когото размени няколко думи. После, като използва момента, когато мъжът й бе зает с нещо странично, за миг се наведе над дон Торибио и пошепна:
— Пази се, момче!
Сетне сложи чинията на масата точно по средата и викна:
— Можете да седнете!
„Да, не съм се лъгал. Против мене се крои нещо!“ — пошепна си дон Торибио.
Седнаха да вечерят.
Всеки взе своята суха, тънка и още гореща питка, протегна ръка и тури от чинията онова късче, което му хареса.
Първото ядене бе, разбира се, неизбежно боб с индийски чер пипер, което се среща навсякъде в Мексико. След това доня Мартина сложи на масата къс от печен алигатор, също посипан с пипер, козе сирене и плодове: банани, ананаси, гуяви, лимони и други. Плодовете се купуваха от пазара в Сан Блас, защото жителите на тая страна избягват градинарството и поддържат с гражданите връзки, за да разменят дивеч срещу плодове.
Началото на вечерята премина в мълчание; всички бяха гладни и ядоха с апетит. След като се нахраниха и донесоха сирене и плодове, започна оживен разговор. Самият разговор, шеговит и злъчен от страна на младата девойка и неизменно сдържан и любезен от младия човек, го убеди, че приключението от миналата нощ бе известно не само на дон Хуан, но и на Леона. Дон Торибио отричаше, бранеше се, доколкото можеше и упорито поддържаше оная версия, която поднесе на старика дон Хуан. Той малко участваше в разговора между младите хора; само одобряваше техните остроти и бележки с намигване и смях, и усилено посръбваше вино, като не преставаше да пуши цигара след цигара и се опитваше да налива в чашата на госта, но той упорито отказваше да пие.
Дон Торибио изобщо бе предпазлив човек, а понеже доня Мартина го бе предупредила за възможната опасност, той стана още по-предпазлив. Като разговаряше с доня Леона, той постоянно мислеше как да се изскубне от това място.
Най-после към девет вечерта младата девойка стана и с ироничен тон се сбогува с дон Торибио, като му каза, че отива да си легне. Доня Мартина се бе прибрала в стаята си, но преди да излезе, многозначително изгледа младия човек и без да я видят другите, допря пръст до устните си.
Мъжете останаха сами.
Дон Торибио постоя една минута след излизането на доня Леона и също стана.
— Как, и ти ли напускаш масата; момко? — попита дон Хуан.
— Да — отвърна дон Торибио, — трябва да се пораздвижа.
— Прекрасно, но мисля, че то няма да ти попречи да изпиеш с мен чаша вино или ракия.
— Благодаря — каза дон Торибио, — знаете, че не пия.
— Да, сега ми се виждат съвсем мокра кокошка, а по-рано не се боеше от чаша добро вино.
— Не споря, но всичко мина и замина, виното и ракията са лоши съветници, на които съвсем не се доверявам. Дано никога не опитам нито едното, нито другото!
— Глупости! Виното весели сърцето, а ракията ни прави да виждаме всичко в розова светлина. И тъй, да вдигнем чашите, момко!
— Нито капка! Казах — вече, че няма да пия.
— Ех, както искаш. За твое здраве! — И старикът пресуши чашата си. Тя не бе първата чаша, затова според неговия израз дон Хуан започна да вижда всичко в розова светлина.
— Слушай, я поседни! — обърна се той към младия човек.
— Защо?
— Да си поговорим и да посръбнеш.
— Но аз не пия!
— Ех, все едно! Ще пиеш чиста водица!
— Но и вода не искам, пък и късно стана вече. — Не е ли все едно за нас?
— За вас може да е все едно, но за мен — не! Чувствам се уморен, а пък имам повече от три мили до дома.
— Какви ги разправяш, момко? — прекъсна го старикът с преплитащ се език. — Мислиш ли, че тъй лесно ще те пусна?
— Ех, дявол да го вземе, нали вече е време!
— Какво от туй? Можеш и тук да преспиш! Място има.
— Благодаря, предпочитам да се прибера у дома.
— Винаги можеш да го сториш! И там никой не те чака!
— Кой знае?!
— Поседни, момко, искам да ти кажа нещо.
— Да ми кажете, на мен? — повтори младият човек и наостри уши.
— Да, нещо сериозно!
— Да се говори за сериозна работа, след като е изпито толкова вино, съвсем не сте във форма!
— Не, не чувствам се отлично! Зная, че ти си едно славно момче, искам да те взема за съдружник, за да спечелиш изведнъж четири хиляди пиастри. Хм, какво ще кажеш?
— Много добре, ако е истина, но сега главата ми се върти.
— Мислиш ли? — засмя се старикът. — Не, грешиш, пък и работата съвсем не е рискована.
— Е, както кажете! Съгласен съм, че не е тъй. Само ще ми позволите да си отида, защото виждам, че се подигравате с мен, дон Хуан.
