Децата я гледат. Чашата вино, която тази сутрин съседката й даде да изпие след хапчетата за успокояване, я докарва в това състояние на бълнуване. Серж идвал нощем и тя гледала огньовете му. Никак не е сигурно. Тя е твърде разстроена, за да спи, твърде изморена, за да се разхожда навън, което обикновено я успокоява. Бащата надува телевизора, за да не я чува повече. Тя изважда от чантата си, сложена на бюфета, една снимка за паспорт, на която Серж се усмихва под бялата си шапка на помощник- готвач.
— Гледайте! Това е било миналия петък, на автомата за снимки на автогарата. Намерили я сред вещите му.
Есента е мека. Цветята бързо повяхват на гроба на Серж. Тя ги полива с едно шише от минерална вода, което пълни на другия край на гробищата.
— Иска ми се да сложа мраморна книга със снимката му и да посадя едно дърво откъм кръста. Но трябва да се почака гробът да улегне. Като си помисля само, че е там с Роже… Не знам дали щеше да му бъде приятно. Ако не бяха малките, кълна се, нямаше да останат сами! Това ги разтърси малките. Брюно дойде с мене една сутрин, когато всички венци бяха още тук, повдигна единия и ми каза: „Погледни, виждат се краката на Серж!“ Клетото дете!
Тя върви по чакълестата алея и се отбива на гроба на съседката.
— Ще й сипя водица… Тя така и не узна. Не разреших да й кажат.
А сега трябва да се прибира. Само като си помисли, и й се повдига от лошото настроение на бащата, подклаждано от нейната мъка, която я отличава от другите, телевизорът, който я тормози, дечурлигата, които обръщат всичко с главата надолу. Тя не може да убегне от нищо. А в леглото, където са тримата с Давид, образите най-много я преследват. Почти докато дойде време да слиза с Жози за автобуса на шоколадената фабрика.
— Защо майка ти не е в черно? — попита едно момиче, когато автобусът потегли.
— Защото така — отвърна Жози.
Не подреждаше, нито търсеше нещо. Просто взимаше някаква жилетчица за Давид и попадна на цигарите, които беше скрила отдолу за Серж и беше забравила. Солените сълзи я задавят.
— Пак ли започваш? — крещи бащата. — Хайде, стига! Няма да кажа „Бог дал, бог взел“, ама твоят Серж не беше стока, пък и трябва да се грижиш, за останалите! Достатъчно се беше окумила.
Кварталът се занимава вече само с арестуването на един „пътник“, обвинен в убийство. Полицаите го отведоха предната вечер и кръстницата на Надин трепери за една от дъщерите си, която също беше разпитвана. Кател и кръстницата кълнат всички „пътници“ по земята.
— Пътник, не пътник, какво значи това? — избухва тя накрая. — От една страна, е убитото момче на двайсетина години, от другата — оня, който може би не е на повече, ако въобще е той… А Серж няма да ги навърши никога! Всичките са наши деца, ето какво не разбирате вие.
— Всичките били наши деца, гледай ти — провиква се бащата. — Чувате ли, малките? Ако един ден ни докарате полицаи…
Югет не добавя нито дума. Тя би искала да узнае дали момчето не е застрашено от смъртна присъда. Не може да понася повече тези неща. Ще състави петиция срещу смъртната присъда, ще събере подписите на хиляди хора. Как се създава сдружение? Тя ще направи сдружение на името на Серж. Купи си карирана тетрадка, после друга и ходи по сандали през ноември из временните жилища, застава пред входа на „Мамута“ и на излизане от училище. Никак не е лесно… В „Мамута“ само мислят как да си напълнят количката и хич не им е до смъртната присъда. Утре ще застане там, където чакат за химическото чистене. Когато звъни по вратите, не знае за каква я вземат, но едва открехват вратите. Искат да узнаят дали има карта. Трябва ли да имаш карта, за да кажеш, че си против смъртната присъда? Тя ги пита: „Мислите ли, че е нормално, дето законът позволява безнаказано да се убиват хора?“
„Потръгва“ — казва си тя, слизайки по стълбите. На един етаж попадна на жената, където Жози беше ходила да чисти преди няколко години. Жената се учуди, както и Югет, защото Жози не ходеше да работи на този адрес.
Получи си урока: „Та сега се занимавате с политика! Тук ли ви е мястото след всичко, което се случи у вас?“
„Не знам какво щях да й направя…“ — казва Югет. Пък и моментът хич не е сгоден, при всичките тия приказки напоследък. Казват ми: „Не съм за смъртната присъда, но ако на мене ми отвлекат детето…“ Тъй че не искат да подписват. Като свърша едната тетрадка, ще отида в квартала. Трябва да видят, че не са първите, че не разчитам само на тях. Бащата, той никога нищо не знае, но вече няма как — ще узнае. Понеже не водя малките със себе си, ще потръгне лошо. Ако ще да ме пребие пък! Трябва на всяка цена да видя сестра си. Подписът й нищо не струва, ама ще има един повече.
Прибира се с измокрена коса. Брои подписите. Разбира, че трябва да побърза.
Отивала да плати електричеството с Давид. Като пресичала шосето пред магазина, я блъснала кола. Давид не пострадал.
Гласът на свещеника се усилва:
— „Югет, ти, която си била съпътствувана цял живот от любовта на всевишния…“
Посред мрачния ден момиченцата, навлечени с жилетки, играеха в двора на „Ринги-ринги-рае“, приклякаха след скока, с колене, загърнати от поличките, когато едно от тях едва не си строши носа накрая:
— Чуш!…
Сгушена на крайчеца на едно стъпало като коте, Югет гледаше, без да се усмихва. Не беше смешно.
Информация за текста
© Кристиян Емар
© 1981 Симеон Хаджикосев, превод от френски
Сканиране: ? (безмонитор)
Разпознаване и редакция: ira999, 2009
Последна редакция: Alegria, 2009
Издание:
Веркор, Емар, Жакмар — Сенекал
Френски повести
Партиздат, София, 1981
Редактори: Катя Топчиева (1), Бояна Петрова (2), Мариана Неделчева (3)
Художник: Александър Хачатурян
Художествен редактор: Тотю Данов
Технически редактор: Ронка Кръстанова
Коректор: Нина Велчева
Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/14794)
Последна редакция: 2009-12-27 11:40:00
1
Намек за емблемата на големите универсални магазини, наречени „Мамут“. — Бел.прев.
