Друже мой, друже мой, аз съм много и много болен. Сам не знам откъде е дошла болестта. Сякаш вятър свисти над полята безлюдни и голи и засипва ума ми с алкохол, като с жълти листа. Вечерта е студена. Мълчи кръстопътя. И приятели няма да ме посетят. В ситна пухкава вар равнината белее се смътно и дърветата в двора са конници, спрели сред път. Плаче някъде в тъмното птица зловеща и дърветата-конници се обаждат с копитен звук. Ето, черният идва и сяда в креслото насреща, приповдигнал цилиндър и небрежно отметнал сюртук. „Слушай, слушай — шепти той хрипливо в нощта и над мен като сянка пада. — не съм виждал никъде крадец на света от безсъница глупава тъй ненужно да страда. Ах, навярно си сбъркал! Нали е луна. Още липсва ли нещо на туй святче, във дрямка потънало? Може би «Тя» ще дойде със свойте дебели бедра и ти пак ще четеш свойта лирика болна и тъмна. Ах, обичам поетите! Забавен народ. В тях намирам различни за сърцето познати историйки — на пъпчива курсистка дългокос идиот за звездите разказва, свойта полова страст изразходвайки. В едно селце, не помня кое, Калуга, Рязан ли, преди години живяло в просто семейство момче с жълти коси и очи светлосини. Но станал той възрастен, поет при това. Малка, но ловка сила имал. И една четирийсетгодишна жена наричал мръсница и своя любима.“ „Черни човече! Твоят лиричен ум има слава отдавнашна и безнадеждна.“ И вбесен, разярен, аз го удрям с бастун по муцуната зла, между веждите. Няма месец. Синее в прозореца ден. Ах ти, нощ, изигра ме ти глупаво. Аз с цилиндър стоя. Няма никой край мен. Аз съм сам… с огледалото счупено. 1925
