— Стълбището продължава надолу още стотина стъпки — прошепна Белгарат. — Пред вратата има само двама пазачи.
— Магьосници ли са? — тихо попита Барак.
— Не. Функциите им са повече церемониални, отколкото предпазни. Те са просто обикновени кролими.
— Тогава да отидем да ги обезвредим.
— Не е необходимо. Ще ви заведа достатъчно близо до тях, ала искам да се справите бързо и тихо. — Старецът извади някакъв пергамент, завързан с черна панделка. — Да вървим.
Продължиха надолу и след малко излязоха на осветена площадка, нещо като преддверие, издялано в монолитната скала. Двама жреци кролими стояха пред една черна врата, скръстили ръцете си пред гърдите.
— Кой приближава към най-светия сред светите? — попита единият и сложи ръката си върху дръжката на сабята си.
— Вестоносец — важно отговори Белгарат. — Нося съобщение на учителя от първосвещеника на Рак Госка. — И вдигна навития на руло пергамент над главата си:
— Приближи се, вестоносецо.
— Да се слави името на ученика на бога на дракона — каза Белгарат високо и се спусна по стълбите, съпровождан от Барак и Мандорален. — Ето, изпълнявам възложената ми задача — заяви вълшебникът и подаде пергамента.
Единият пазач посегна да го вземе, ала Барак хвана ръката му в огромния си юмрук, а с другата си ръка го стисна за гърлото.
Другият кролим посегна към сабята си, ала изведнъж изпъшка и се преви одве — Мандорален бе забил острия си като игла кинжал в търбуха му. Съсредоточен като самата смърт, рицарят завъртя дръжката на оръжието, натискайки острието дълбоко в тялото на кролима. Пазачът потрепера и се свлече на пода.
Огромните рамене на Барак се напрегнаха, чу се хрущене и първият кролим се отпусна в смъртоносната му хватка.
— Хм, малко ми поолекна — измърмори Барак и пусна безжизнения труп.
— Ти и Мандорален останете тук — каза им Белгарат. — Не искам никой да ме безпокои, след като вляза. Другите елате с мен.
— Ясно де — каза Барак. — Ами тези двамата?
— Махни ги, Релг — заповяда вълшебникът.
Силк бързо се обърна към стената. Релг пристъпи напред, коленичи между двата трупа и ги натисна с двете си ръце. Разнесе се тихо, глухо приплъзване и телата започнаха да потъват в каменния под.
— Един крак още стърчи, Релг — отбеляза Барак.
— Моля те, недей — изохка Силк.
Белгарат дълбоко пое дъх и хвана желязната дръжка на вратата.
— Добре — тихо каза той. — Времето дойде.
И решително отвори вратата.
ГЛАВА 27
Зад черната врата бе струпано неизмеримо богатство. Лъскави жълтици — безчет, безброй — бяха изсипани на купчини по пода; небрежно разпилени сред монетите блестяха пръстени, гривни, верижки и корони. Кървавочервени златни слитъци от ангаракско злато бяха подредени край стените, между тях се виждаха отворени сандъци, препълнени с диаманти с големината на юмрук, които искряха като лед. В средата на стаята имаше голяма маса, отрупана с рубини, сапфири и смарагди, големи колкото яйца. Нанизи от перли — розови, розово-сиви и дори черни, придържаха алените завеси покрай стените.
Белгарат пристъпваше като дебнещо животно. Възрастта изобщо не му личеше. Очите му виждаха всичко. Той не обърна никакво внимание на богатствата, прекоси покрития с меки килими под и влезе в следващата стая. Тя бе пълна със свитъци и книги. Масите бяха отрупани с различни стъклени апарати за химически експерименти и странни машини от месинг и желязо, целите от зъбци, колела, скрипци и вериги.
В третата стая имаше масивен златен трон, зад който бяха окачени завеси от черно кадифе. Върху облегалката на трона бе преметната хермелинова наметка, а на седалката бяха оставени скиптър и тежка златна корона. Вградени в пода камъни очертаваха географска карта и доколкото Гарион можеше да прецени, това беше картата на целия свят.
— Що за място е това? — прошепна Дурник със страхопочитание.
— Ктучик се забавлява тук — отвърна леля Поул с отвращение. — Има много пороци и обича да си ги подрежда.
— Не е тук — измърмори Белгарат. — Хайде да отидем на следващото ниво.
Следващата стая беше пълна с ужаси. В средата й имаше уред за измъчване, по стените висяха камшици и железни бухалки. Ужасни инструменти от бляскава стомана лежаха педантично наредени на една маса до стената — куки, шипове и ужасни триони, по чиито зъби все още имаше парчета кости и плът. Цялата стая вонеше на кръв.
— Вървете със Силк, татко — каза леля Поул. — В другите стаи сигурно има неща, които Гарион, Дурник и Релг не бива да виждат.
Белгарат кимна и двамата със Силк излязоха през една врата. След малко се върнаха през друга. На драснианеца, изглежда, му беше прилошало.
— Тоя Ктучик практикува някои доста екзотични извращения — отбеляза той и потрепера.
Лицето на Белгарат беше студено.
— Продължаваме към върха — тихо каза вълшебникът. — Той е на най-горното ниво. Мислех си, че е там, ала трябваше да съм сигурен.
Когато приближиха върха, Гарион почувства особена топлина в цялото си тяло. Като че ли някаква безкрайна песен го привличаше напред. Белегът върху дланта на дясната му ръка започна да го изгаря с топлината си.
В първата стая на последното ниво имаше олтар от черен камък. От стената над него, потънал в зли мисли, се взираше стоманеният образ на Торак. Дълъг крив нож, покрит със засъхнала кръв, лежеше на олтара, кървави петна бяха попили дълбоко в порите на скалата. Сега Белгарат се движеше бързо, лицето му беше напрегнато, стъпките му бяха придобили котешка гъвкавост. Вълшебникът погледна през една открехната врата зад олтара, поклати глава и отиде до съседната врата. Докосна я леко, после кимна доволно и се засмя.
— Тука е! Колко дълго чаках този миг!
— Не се бави, татко — нетърпеливо каза лепя Поул. Очите й светеха със стоманен блясък, белият кичур над челото й искреше като скреж.
— Не искам да се намесваш, когато влезем, Поул — напомни й той. — И ти също, Гарион. Това е двубой между Ктучик и мен.
— Добре, татко — отвърна леля Поул.
Белгарат отвори вратата и влязоха. Стаята беше обикновена, почти празна. Върху каменния под нямаше килими, кръглите прозорци, обърнати към тъмнината, не бяха покрити със завеси. Прости свещи горяха върху свещници, закрепени по стените, а в средата имаше най-обикновена маса, наведен напред, с гръб към вратата, до масата седеше мъж в черна одежда с качулка и се взираше в желязно ковчеже. Гарион почувства как цялото му тяло започна да пулсира в отговор на онова, което се намираше в ковчежето, и песента, която звучеше в ума му, го изпълни изцяло.
Малко момче с тъмноруса коса стоеше до масата и също се взираше в ковчежето. Беше със зацапана ленена риза и мръсни обувки. От него се излъчваше сладостна невинност, която вълнуваше сърцето. Очите му бяха сини, големи, доверчиви — то беше най-красивото дете, което Гарион беше виждал.
— Какво те задържа толкова много, Белгарат? — Попита мъжът край масата, без дори да си даде труд да се обръща. Гласът му прозвуча сухо. Той затвори ковчежето с тихо изщракване. — Вече почти бях започнал да се тревожа за теб.
