нахлуват нови маси вода — те ще умножат тежестта, която нарушава надлъжното равновесие на кораба. Чуйте зловещия водопад. Прониквайки през изкривения люк, водата наводнява акумулаторите на десния борд, които бълват пламъци от късото съединение. Друг порой поръсва електродвигателите със стотици окъсани нитове от скъсаната обшивка. Трийсет секунди след сблъсъка стрелката сочи четирийсет градуса и наклонът все повече нараства. Ще потъне ли „Монж“ с вълнореза надолу, като гмурец… Морийо запазва спокойствие:
— Изхвърляйте баласта отвсякъде. Двата двигателя на кърмата — 400 ампера! Пълен назад! Турбините в трюма да се включат.
Въздухът под налягане засвирва, прогонвайки водата от баластните цистерни. На кърмата се чува глас:
— Капитане, предпазителите на двигателя на десния борд гръмнаха. Само левият борд е в действие. Турбините не се завъртат…
— Двигателят на левия борд — на 600 ампера! — командува Морийо невъзмутимо.
Ала две минути по-късно двигателят на левия борд спира на свой ред и Морийо пита старшия на поста за потапянето:
— На колко сме, Джефри?
— Шейсет метра на носа — отвръща главният електромеханик на „Монж“ — стар моряк, славен мъж.
И подводницата продължава да се спуска.
Корпусът е проектиран да издържи до трийсет метра… От всички страни обшивката стене и пука… Тя е на границата на издръжливостта. Ще се разкъса… Под огромното външно налягане водата напира все по- стремително.
Капитанът се замисля. Корабът му е вън от строя. Сляп: ударът строши двата перископа. Парализиран: електричеството — кръвта и нервната система на кораба — все повече отслабва… Издъхва: сгъстеният въздух е вече немощен — изтощил се е да изтласква вода на толкова голяма дълбочина… Обезоръжен: от сблъсъка се разбиха торпедата на палубата… Там горе неприятелите чакат с насочени оръдия за последния, смъртоносния удар.
„Монж“ продължава да се спуска. Единствено хората стоят по местата си, вперили поглед в своя капитан.
— Свалете предпазителите.
Трус. Четири тона по-малко. Но от изхвърления баласт на носа корабът се изправя на кърмата си и изведнъж водата от трюма се връща назад. Загубил равновесие, „Монж“ вдига нос така рязко, че тежките кутии на акумулаторите изкъртват подпорите си, падат една върху друга като кубчета и скъсват свързващите ги кабели. Токът прекъсва навсякъде, лампите угасват.
Раздирайки гърлата, хлорните изпарения се носят откъм трюма, където морската вода се сблъсква с киселината, изтекла от акумулаторите. В тъмнината думтят падащи и хлъзгащи се предмети, последвали застрашителния наклон на кораба. Изгубвайки равновесие, разтърсвани от ударите, докосвайки заредените е електричество стени, хората се хлъзгат по залятата с петрол подова настилка. „Монж“ се накланя още повече… Сетне идва момент, в който предмети и хора се струпват на кърмата в истински хаос. Тогава шумовете затихват…
—
Марсилезата… На седемдесет метра под водата… В мрака… Кой ще ги чуе? Кой ще узнае, че бяха пяли момчетата от „Монж“? Химнът изпълва стоманената гробница…
—
Слушайте, говори капитанът:
— Не още, деца мои, вдигаме се.
„Деца мои“… Тези думи Ролан Морийо бе изричал с нежност, когато преди няколко месеца „Монж“ беше в карантина заради заболелите, от менингит моряци; Морийо сам се грижеше тогава за „своите деца“. Той си мислеше може би за малкото момиченце, което току-що се бе родило във Франция и което той така и не видя… Ето го наведен в мрака над осветения от джобното му фенерче дълбокомер, а мичман Апел, спокоен като капитана си, монтира в това време аварийното осветление — мизерна лампичка, светлинна надежда… И корабът се вдига отново, носът трябва да е вече на повърхността. Морийо, който иска сам да види и прецени обстановката, отива до люка на котелното, повдига капака и влажната и свежа ласка на морето го облъхва като повик за живот.
Някакви сенки се движат над водата. Пет вражески ескадрени миноносеца шарят е прожекторите си по морето. До тях крайцерът „Хелголаид“ се мъчи да открие подводницата. Той я бе докоснал случайно, без да я види. И никой не знаеше дали засегнатият кораб е вражески или свой; дали е оцелял, или е потънал…
Светлинен лъч се вкопчва в „Монж“, врагът тутакси разпознава подводницата и тутакси я обстрелва. Морийо затваря отново люка и упорито заповядва:
— По места за потапяне! Отворете крановете!
Шансовете за измъкване са едно на хиляда…
Мъжете се подчиняват. Ала нов удар разтърсва „Монж“. Един снаряд пробива шахтата на перископа, която е част от корпуса на подводницата, от здравия корпус1, който на всяка цена трябва да остане невредим, а първият удар я бе вече ужасно повредил. Отново нахлува вода. Потапяне е невъзможно вече. Корабът щеше да иде като камък на дъното.
— Затворете крановете! — заповяда Морийо.
— Отворете люковете и напуснете борда!
Люковете?
Изкривен от един снаряд, люкът на котелното е блокирал, а другият, на машината, е под водата. Рубката е потопена още при първия удар. Само носовото акумулаторно може да се отвори.
Хората от носа вече се качват, едни по един, без да бързат, заслепени от светлинните боздугани на прожекторите. Струя свеж въздух нахлува долу, сякаш за да подкани екипажа по-бързо да напусне стоманената кутия.
Мичман Апел отива долу при мотористите. Ето ги. Прекосявайки централния отсек, те минават пред своя капитан, който дълго гледа след тях.
— Елате с нас, капитане.
— Вървете, деца мои, време е — отвръща просто Морийо.
На палубата — викове: Да живее Франция! Това е отговорът на първите, които са излезли под австрийския обстрел, и той секва, щом неприятелят разбира, че французите са без оръжие. Долу един от моряците се полъгва, понечва да тръгне към кърмата, но там няма изход; Морийо го хваща за ръката:
— Не, момчето ми, оттам, от другия люк, на носа. Побързай!
Морякът се обръща кръгом. Облегнат на спомагателната цистерна в централния пост, Морийо поглежда към циферблата на големия дълбокомер, сетне и към колоната моряци, забързани към отвора. Те всички ще имат време да се спасят, защото стрелката се върти бавно, много бавно в посока на потапянето. Всичко върви добре. Апел, който трябва да излезе предпоследен, е вече на трапа, убеден, че Морийо го следва…
Ролан Морийо е все тъй облегнат, на същото място…
Никакъв шум на палубата… Мъчителна тишина… Момчетата от „Монж“ си отидоха, подчинявайки се на заповедта на своя капитан. Сега е негов ред.
Когато става дума за екипажа, казват „напусна кораба“. Когато се говори за капитана, казват „изостави кораба си“. Тези последни думи звучат много зле в ушите на някои мъже с изключително чувство за отговорност.
При това капитанът на „Монж“ с чиста съвест може да последва хората си. Корабът му е извън строя. Под тежестта на водата, която продължава да прониква през съединенията, пой потъва бавно, съвсем бавно.
Съвсем бавно, по волята на Ролан Морийо…
Екзалтацията в битката ражда немалко героични постъпки. Но има хора, които не се нуждаят от никаква екзалтация, за да бъдат над всички нас. Погледнете този човек: той е, както винаги, спокоен. Двама души са
