младия арестант Суровой, наскоро завършил Московския медицински институт.
Приятелите му го карали да се откаже, според тях по-добре било да отиде на обща работа, но да не заема явно опасната длъжност. Суровой бил попаднал в болницата от обща работа — страхувал се да се върне пак там и се съгласил да замине за златната мина и да работи по специалността си. Началството го инструктирало, ала не му дало съвет как да се държи. Категорично му забранили да изпраща от мината здрави апаши. Месец по-късно той бил убит направо по време на прием — на тялото му имало петдесет и две рани от нож.
В „женската зона“ на една друга мина възрастната лекарка Шицел бе съсечена с брадва от собствената си санитарка — крадлата Крошка, която изпълнила „присъдата“ на апашите.
Така изглеждаше на практика „Червеният кръст“ в случаите, когато лекарите не бяха сговорчиви и не вземаха рушвети.
Наивните лекари търсеха обяснение на противоречията от идеолозите на престъпния свят. Един от философите-главатари по онова време се намираше в хирургичното отделение на болницата. Преди два месеца, затворен в изолатора, той, в желанието си да се измъкне оттам, прибягнал до обикновено безпогрешния, ала все пак опасен начин: поръсил и двете си очи — за по-сигурно — със стърготини от химически молив. Станало така, че медицинската помощ закъсняла и апашът ослепял — в болницата лежеше вече като инвалид, подготвяйки се за прехвърляне на „континента“. Но подобно на прочутия сър Уилямс от „Рокамбол“, дори сляп той продължавал да участвува в разработването на планове за различни престъпления, да не говорим за „съдилищата на честта“, където бил непререкаем авторитет. На въпроса на един лекар за „Червения кръст“ и за убийствата на медицинските работници в мините, извършени от апашите, „сър Уилямс“ отговори, смекчавайки гласните след съскавите съгласни, както говорят всички апаши:
— В зивота мозе да има много случаи, когато законът не трябва да се прилага. — Той беше диалектик, този „сър Уилямс“.
В „Записки от Мъртвия дом“ Достоевски с умиление отбелязва постъпките на „нещастниците“, които се държат като „големи деца“, увличат се от театър, карат се като деца. Достоевски не е срещал и не е познавал хора от истинския престъпен свят. На този свят той не би си позволил да изкаже никакво съчувствие.
Неизброими са злодействата на апашите в лагерите. Нещастните хорица — „работягите“, на които крадецът отнема последния парцал, последните пари — не смеят да се оплачат, понеже виждат, че крадецът е по-силен от началството. Апашът налага работягата и го кара да работи — десетки хиляди хора са пребити от апашите до смърт. Стотици хиляди, лежали в затворите, попадаха под влиянието на апашката „идеология“ и преставаха да бъдат хора. В душите им завинаги остана нещо престъпно — апашите, моралът им завинаги оставяха в душите на всеки един неизгладима следа.
Началникът е груб и жесток, възпитателят лъже, лекарят няма съвест, но всичко това са дреболии в сравнение с разлагащата сила на престъпния свят. Онези все пак са хора, понякога в тях прозира нещо човешко. А апашите не са хора.
Влиянието на морала им върху лагерния живот е безгранично, всестранно. Лагерът е отрицателен житейски опит — от начало до край. Никой не може да почерпи оттам нищо полезно, нищо нужно — нито затворникът, нито неговият началник, нито охраната, нито неволните свидетели — инженери, геолози, лекари, — нито шефовете, нито подчинените.
Всяка минута живот в лагера е отровена минута.
Там има много неща, за които човек изобщо не трябва да знае, не трябва да ги вижда, а ако ги е видял — най-добре ще е да умре.
Там затворникът свиква да мрази труда — невъзможно е да се научи на нещо друго.
Свиква да се подмазва, да лъже, да прави малки и големи подлости, става егоист.
Връщайки се на „свобода“, той вижда, че не само не е израснал през времето, прекарано в лагера, но че интересите му са станали по-ограничени, по-бедни и груби. Че моралните задръжки са изчезнали някъде.
Оказва се, че може да се правят подлости и все пак да се живее.
Може да се лъже и да се живее.
Може да се дават обещания, да не се изпълняват и все пак да се живее.
Може да се пропият парите на приятеля.
Може да се проси милостиня и да се живее. Да се проси и да се живее! Оказва се, че човек, който е извършил подлост, не трябва да умре.
Той цени прекалено много собствените си страдания, забравяйки, че всеки човек има своя мъка. Отвикнал е да съчувствува на чуждата болка — просто не я разбира, не иска да я разбере.
Скептицизмът — това не е най-лошото от лагерното „наследство“.
Той свиква да мрази хората.
Страх го е — той е страхливец. Страх го е да не би съдбата му да се повтори — бои се от доноси, бои се от съседите си, бои се от всичко, от което човек не бива да се страхува.
Той е морално смачкан. Представите му за нравственост са се променили и той не забелязва това.
В лагера началникът свиква с почти безконтролна власт над арестантите, свиква да гледа на себе си като на бог, като на единствен пълномощен представител на властта, като на човек от „висша раса“.
Конвойният, в чиито ръце многократно е бил животът на хората и който често пъти е убивал прекрачилите в „забранената зона“ — какво ще разкаже той на годеницата си за своята работа в Далечния север? Как е налагал с приклада на пушката си гладни старци, които не са имали сили да вървят ли?
Младият селянин, попаднал в лагера, вижда, че в този ад само апашите живеят сравнително добре, с тях се съобразяват, всемогъщото началство се страхува от тях. Те са винаги добре облечени, сити, помагат си един на друг.
Селянинът се замисля. Започва да му се струва, че истината е на тяхна страна, че само ако подражава в поведението си на апашите — ще може да се опита да спаси собствения си живот. Оказва се, че има „хора“, които „умеят да живеят“ дори на самото „дъно“. И селянинът започва да подражава на апашите с поведението си, с постъпките си. Той подкрепя всяка тяхна дума, готов е да изпълни всяко тяхно поръчение, говори за тях със страх и благоговение. Бърза да изпъстри речта си с апашки думички — на нито един човек от мъжки или женски пол, волнонаемен или затворник, живял в Колима, това не му се размина.
Тези думи са отрова, проникваща в душите на хората, и именно с овладяването на апашкия жаргон започва сближаването на балъка с престъпния свят.
Затворникът-интелигент е потиснат от лагера. Всичко, което му е било скъпо, е стъпкано в калта, цивилизацията и културата напускат човека невероятно бързо, за броени седмици.
Аргументи в спора стават юмрукът, тоягата. За начин на принуждение служат прикладът, ударът в зъбите.
Интелигентът се превръща в страхливец и собственият му мозък започва да му подсказва „оправдания“ за постъпките му. Той може да си внуши всичко, да се присъедини към която и да е от страните в някой спор. На интелигента му се струва, че апашите са „учители в живота“, борци „за народни права“.
Плесницата, ударът превръщат интелигента в покорен слуга на някой „Сенечка“ или „Костечка“.
Физическото въздействие се превръща в морално.
Интелигентът е наплашен веднъж завинаги. Духът му е сломен. Този страх и тази сломеност той носи със себе си и в „свободния“ живот.
Инженерите, геолозите и лекарите, пристигнали в Колима по договор с Далстрой, се разлагат морално много бързо: „лесните пари“, „законът на тайгата“, робският труд, от който могат да се възползуват с такава лекота и толкова изгодно, стесняването на културните интереси — всичко това развращава, разлага; който е работил дълго време в някой лагер, не се връща на „континента“ — там няма да струва пукната пара, а той е свикнал да живее „богато“, охолно. В литературата това разложение се нарича „зов на Севера“.
За това развращаване на човешката душа до голяма степен е виновен престъпният свят, криминалните рецидивисти, чиито вкусове и навици се отразяват на целия живот в Колима.
Информация за текста
