— Мисля, че тайната на вашите беди, както обича да казва Мюсе, се крие именно в Путна, в целия този „комплекс“. А?
— Но как така?
— Това вече го знаят следователите. Гответе се за битка покрай Путна — вслушайте се в съвета на стареца.
— Ами че вие сте по-млад от мен.
— По-млад или не, просто в мен имаше по-малко „гаудеамус“ и повече бомби — усмихна се Андреев. — Да не спорим за това.
— А вашето мнение?
— Съгласен съм с Александър Георгиевич — каза Крист.
Миролюбов почервеня, но се овладя. Свадите в затвора избухват като пожар в суха гора. И Крист, и Андреев знаеха това. На Миролюбов му предстоеше да го научи.
Дойде денят, разпитът, след който Миролюбов два дни лежа по очи и не излизаше на разходка.
На третия ден Валерий Андреевич стана и се приближи към Крист, докосвайки с пръсти зачервените клепачи на сините си, зажаднели за сън очи. Приближи се и рече:
— Прав бяхте.
Прав беше Андреев, а не Крист, но в това се криеше тънкостта да си признаеш собствените грешки — тънкост, която и Крист, и Андреев почувстваха добре.
— Заради Путна ли?
— Заради него. Всичко това е много ужасно, прекалено ужасно. — И Валерий Андреевич се разплака. Две денонощия беше събирал сили и все пак не беше издържал. И Андреев, и Крист не обичаха плачещите мъже.
— Успокойте се.
През нощта Крист се събуди от развълнувания шепот на Миролюбов:
— Ще ви разкажа всичко. Аз загивам окончателно. Не знам какво да правя. Бях домашен лекар на Путна. И сега ме разпитват не за обира, а — дори е страшно да си го помисли човек — за подготвяно покушение срещу правителството.
— Валерий Андреевич — каза Крист, като прогонваше съня и се прозяваше. — В нашата килия не само вас ви обвиняват в това. Ей го къде лежи неграмотният Ленка от Тумския район на Московска област. Той развинтвал гайки от железопътната линия. За риболовни тежести, като злосторника на Чехов. Нали ви бива в литературата, във всичките тези „гаудеамуси“. Обвиняват го във вредителство и терор. И той е спокоен. А шкембелията до него е Воронков, главният готвач на кафе „Москва“, бившето „Пушкин“ на Страстной площад — ходили ли сте там? Бяха го боядисали в кафяво. Воронков искали да го прехвърлят в „Прага“, на Арбатския площад — директор там бил Филипов. Та в досието на Воронков следователят, без да му мигне окото, е написал — и всеки лист е подписан от Воронков! — че Филипов му е предлагал тристайно жилище, пътувания в чужбина за повишаване на квалификацията. Нали готварското изкуство е на изчезване… „Директорът на ресторант «Прага» Филипов ми предлагаше всичко това, ако се съглася да се прехвърля при него, а когато му отказах — той ми предложи да отровя правителството. И аз се съгласих.“ Вашият случай, Валерий Андреевич, също е от рубриката „техника на границата на фантастиката“.
— Какво сте седнали да ме успокоявате? Вие нищо не знаете. Бях заедно с Путна почти от началото на революцията. От гражданската война. Аз съм свой човек в дома му. Бях с него и в Приморието, и на юг. Само в Англия не ме пуснаха. Не ми дадоха виза.
— А Путна в Англия ли е?
— Вече ви казах — беше в Англия. Беше. Но сега е тук, при нас.
— Такава ли била работата?
— Преди три дни ме подложиха на два разпита. На първия ми предложиха да напиша всичко, което знам за терористичната дейност на Путна, за неговите разговори на тази тема. Кой го е посещавал. За какво са приказвали. Написах всичко. Най-подробно. Не съм чувал никакви разговори за тероризъм от никого от гостите… Сетне направиха почивка. Обяд. И мен ме нахраниха. С първо и второ. За второ — грах. При нас в Бутирка дават все леща, а там — грах. А след обяда ми дадоха да запаля цигара — аз по принцип не пуша, но в затвора започнах да свиквам. Отново седнаха да пишат. Следователят ми казва: „Вие, доктор Миролюбов, много предано защитавате Путна, вашия дългогодишен господар и приятел, стараете се да му помогнете. Това ви прави чест, доктор Миролюбов. Но Путна не ви отговаря със същото.“ — „Какво значи това?“ — „Ето какво. Вижте какво пише той. Прочетете го.“ И следователят ми подаде доста страници, изписани с почерка на Путна.
— Я виж ти…
— Да. Усетих, че косата ми побелява. В това свое заявление Путна пишеше: „Вярно е, че в жилището ми се подготвяше терористично покушение, плетеше се мрежа на заговор срещу членовете на правителството, срещу Сталин, Молотов. Във всички тези разговори най-активно участие взимаше Климент Ефремович Ворошилов.“ И последната фраза, която се отпечата в мозъка ми: „Всичко това може да потвърди домашният ми лекар доктор Миролюбов.“
Крист подсвирна. Смъртта се беше приближила прекалено много до Миролюбов.
— Какво да правя? Какво да правя? Какво да говоря? Почеркът на Путна не е фалшифициран. Познавам го много добре. И ръцете му не са треперели, както на принц Алексей след боя с камшик — спомняте ли си тези исторически процеси, този протокол от разпит от времето на цар Петър.
— Искрено ви завиждам — рече Крист, — че любовта към литературата при вас е над всичко. Впрочем това е любов към историята. След като имате душевни сили за аналогии, за сравнения, би трябвало да имате и за разумно разглеждане на вашия случай. Едно е ясно: Путна е арестуван.
— Да, той е тук.
— Или в Лубянка. Или в Лефортово. Но не и в Англия. Кажете ми честно, Валерий Андреевич — чували ли сте някакви неодобрителни разсъждения, дори в най-общ вид? — Крист засука въображаеми мустаци.
— Никога.
— Или „в мое присъствие — никога“. Трябва да познавате тези следствени тънкости.
— Не, никога. Путна беше съвсем предан другар. Военен. Възгруб.
— Сега още един въпрос. Психологически най-важният. Само че честно.
— Навсякъде отговарям еднакво.
— Е, не се сърдете, маркиз Поза.
— Май ми се подигравате…
— Не, не ви се подигравам. Кажете ми откровено — какво беше отношението на Путна към Ворошилов?
— Той го мразеше — на един дъх изрече Миролюбов.
— Ето че намерихме отговора, Валерий Андреевич. Тук няма хипноза, не се е намесил господин Орналдо, нямало е инжекции, медикаменти. Дори не са го заплашвали, не са го пускали на „конвейер“. Това е хладнокръвна сметка на един обречен. Последната битка на Путна. В тази игра вие сте пешка, Валерий Андреевич. Спомняте ли си как е в „Полтава“… „Загиваш — с тебе и честта, повел врага си към смъртта“3
— „Повел приятел към смъртта“ — поправи го Миролюбов.
— Не „приятел“ — така сте го разбирали вие и такива като вас, Валерий Андреевич, мили мой „гаудеамус“. Тук сметката е направена повече за враговете, отколкото за приятелите. Повече врагове да завлечеш със себе си. Приятелите и без друго ще ги спипат.
— Но аз, аз какво да сторя?
— Искате ли един добър съвет, Валерий Андреевич?
— Добър или лош — все ми е тая. Не искам да умирам.
— Не, добър ще е. Говорете само истината. Ако Путна е пожелал да излъже — това си е негова работа. Вашето спасение е истината, единствено истината, голата истина.
— Винаги съм казвал само истината.
— И пред съда ли? Тук има много оттенъци. Например, лъжа в името на спасението. Или — в името на интересите на обществото и държавата. Класовите интереси на отделния човек и личният му морал,
