Първият зъб

Излязох. Разтърсваха ме нервни тръпки, не можех да разбера какво трябваше да се случи сега.

Заедно с двамата ми конвойни се озовахме пред входа.

— Сваляй бельото!

Свалих го.

— Застани в снега.

Застанах. Погледнах към входа на къщата и видях две пушки, насочени към мен. Колко време съм стоял така през тази уралска нощ, тази моя първа уралска нощ — не помня.

Последва команда:

— Обличай се.

Навлякох долните си дрехи. Удар по ухото ме събори в снега. Друг удар на тежък ток ме улучи право в устата, тя се напълни с топла кръв и бързо започна да подпухва.

— Марш в бараката!

Влязох вътре, довлякох се до мястото си, което вече беше заето от нечие друго тяло. Всички спяха или се преструваха, че спят… Соленият вкус на кръвта не изчезваше — в устата ми имаше нещо чуждо, нещо ненужно, аз го хванах с пръсти и с мъка го изтръгнах. Беше един избит зъб. Захвърлих го върху изгнилата слама, на голия под.

Прегърнах мръсните, миризливи тела на другарите си и заспах. Заспах. Дори не настинах.

На сутринта етапът потегли на път и сините невъзмутими очи на Шчербаков обходиха арестантските редици с привичен поглед. Пьотър Заяц стоеше в строя, не го биеха, а и той не викаше нищо за драконите. Криминалните ме гледаха накриво и с боязън — в лагера всеки се учи да отговаря сам за себе си.

Още две денонощия път, и наближихме „управлението“ — една новопостроена от дървени трупи къща на брега на реката.

Етапът бе приет от коменданта Нестеров — началник с космати юмруци. Мнозина от криминалните, които крачеха до мен, познаваха този Нестеров и много го хвалеха.

— Докарат му бегълци. Нестеров излиза: „Аа, дойдохте ли, юнаци. Е, избирайте: да ви тупна ли, или искате в изолатора“. А изолаторът там е с железен под, повече от три месеца хората не издържат там, освен това следствието, допълнителната присъда. „Тупнете ме, Иван Василиевич.“ Замахне той — й го катурне! Пак замахне и пак го катурне. Голям майстор. „Заминавай в бараката.“ И толкоз. Край на следствието. Екстра началник.

Нестеров обиколи редиците, като внимателно оглеждаше лицата.

— Има ли оплаквания от конвоя?

— Няма, няма — отвърна му нестроен хор от гласове.

— Ами ти — косматият пръст докосна гърдите ми. — Защо отговаряш толкова неясно? Нещо хриптиш.

— Болят го зъбите — отговориха съседите ми.

— Не — отвърнах, като се мъчех с разранената си уста да изговарям думите колкото може по-твърдо. — Нямам оплаквания от конвоя.

— Разказът не е лош — казах на Сазонов. — Литературно е грамотен. Само че няма да го напечатат. И краят му е някак аморфен.

— Имам и друг край — рече ми той. — Година по-късно станах голям началник в лагера. Нали тогава имаше „перековка“, и се получи така, че Шчербаков трябваше да работи като младши оперативен работник в моето отделение. Там много неща зависеха от мен и Шчербаков се страхуваше, че не съм забравил историята със зъба. Той също я помнеше. Имаше голямо семейство, мястото беше много изгодно, не какво да е, и той, простодушен и прям човек, дойде при мен да разбере няма ли да имам нещо против назначаването му. Дойде с бутилка, „да се одобряваме“ според руския обичай, но не седнах да пия с него и го уверих, че не му мисля злото. Шчербаков се зарадва, дълго ми се извинява, пристъпва от крак на крак пред вратата ми, като все закачаше с ток килимчето и не можеше да завърши разговора.

„Сам разбираш, беше по време на път, в етапа. С нас имаше и бегълци.“

— Този финал също не става — казах на Сазонов.

— Тогава имам още един.

Преди да ме назначат в отдела, където отново се срещнахме с Шчербаков, разпознах на улицата в лагерното селище санитаря Пьотър Заяц. От младия чернокос гигант с антрацитени вежди не беше останало нищо. Вместо него видях един хром старец с побеляла глава, който храчеше кръв. Дори не ме позна, а когато го хванах за ръката и го назовах по име, той се дръпна рязко и продължи по пътя си. По очите му личеше, че мисли за нещо свое, недостъпно за мен, където появата ми или не е нужна, или е обидна за него, разговарящия с по-малко земни хора.

— И този вариант не го бива — казах.

— Тогава оставям първия. Дори да не може да се издаде — олеква ти, когато го напишеш. Напишеш го — и можеш да го забравиш…

,

Информация за текста

© Варлам Шаламов

© 1994 Александър Талаков, превод от руски

Варлам Шаламов

Первый зуб,

Сканиране, разпознаване и редакция: NomaD, 2010

Издание:

Варлам Шаламов. Колимски разкази

Първо издание

Съставителство: Александър Талаков

Превод: Александър Талаков

Редактор: Иван Дойчинов

Технически редактор: Любица Златарева

Коректор: Красимира Петрова

ISBN 954-411-015-I (том I)

ISBN 954-411-016-X (том II)

Издателство „Факел“, София, 1994

Варлам Шаламов. Колымские рассказы, Изд. „Молодая гвардия“, М. 1989

Варлам Шаламов. Левый берег, Изд. „Современник“, М. 1989

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/16742]

Последна редакция: 2010-07-13 17:30:00