възпитател провеждаше опит.
Възпитателят се бил разбрал с началника и настоял да се наруши редът в Колима: по отдавнашна, стогодишна, ако не и хилядагодишна традиция, остатъците от супата и от кашата, натрупани нагъсто точно по дъното, ежедневно се отнасяха от кухнята в бараката на криминалните и се раздаваха в бараките на най-добрите бригади — за да се подкрепят не най-гладните, а най-малко гладните бригади, за да се сведе всичко до изпълнение на плана, да се обърне всичко в злато — душите и телата на всички началници, конвои и арестанти.
Онези бригади — и криминалните също — вече бяха свикнали с това, бяха придобили навика да разчитат на тези остатъци. Значи тук бяха нанесени и морални щети.
Но новият възпитател не се съгласи с обичая, настоя да се раздадат остатъците от храна на най- слабите, най-гладните — така, демек, ще им се повдигне съзнанието.
— Вместо съзнание рога ще им пораснат — опита се да се намеси десетникът, но възпитателят беше твърд и получи разрешение да си проведе експеримента.
За опита беше избрана най-гладната бригада — нашата.
— Ще видите, че когато човек хапне, той от благодарност към държавата започва да работи по-добре. Нима от тези живи трупове, от тези пътници може да се изисква да работят? „Пътници“ — нали така се казва? „Пътник“ е първата дума от криминалния речник, която научих в Колима. Нали правилно я употребявам?
— Да, правилно, — каза началникът на участъка, един волнонаемен стар колимчанин, който беше пратил „под хълма“ хиляди хора от тези златни мини. Беше дошъл да се полюбува на опита.
— Тези кръшкачи, тези симуланти искат да ги храниш цял месец с месо и шоколад и да ги държиш на пълна почивка. Ама те и тогава няма да работят. В кратуните им нещо се е променило завинаги. Това са отпадъци, пълен боклук. За производството е по-добре да се захранват онези, които още работят, а не тези кръшкачи!
До кухненския прозорец започна спор, чуха се викове. Възпитателят разпалено говореше нещо. Началникът на участъка слушаше с недоволен вид, а когато прозвуча името на Макаренко, направо махна с ръка и се отмести настрана.
Всеки от нас се молеше на своя си бог, сектантът — на неговия си. Молехме се да не затварят прозореца, да победи възпитателят. Напрегна се арестантският зов на две дузини хора — и възпитателят победи.
Ние продължавахме да ядем, не искахме да се разделяме с чудото.
Началникът на участъка си извади часовника, но сирената вече виеше — пронизителната лагерна сирена ни викаше на работа.
— Е, работяги — каза новият възпитател, като неуверено изговори ненужната дума в изречението. — Направих, каквото можах. Издействах нещо за вас. Вашата работа е да отговорите на това с труд и само с труд.
— Ще поработим, гражданино началник — важно изрече бившият помощник на върховния прокурор на СССР, докато си завързваше куртката с мръсен пешкир и докато си вдухваше топъл въздух в ръкавиците.
Вратата се отвори, вътре нахлу бялата пара и ние се изнизахме на студа, за да запомним за цял живот този късмет — или поне да го запомнят онези от нас, на които ще се наложи да живеят. Мразовитото време ни се стори по-леко, по-кротко. Но това не трая дълго. Студът беше твърде сковаващ, за да не ни сложи на място.
Ние пристигнахме в забоя, седнахме в кръг, докато чакаме командира; седнахме на мястото, където едно време бяхме разпалвали огън да се стоплим и да подишаме златния пламък, където си бяхме обгаряли ръкавиците, шапките, панталоните, куртките, ямурлуците, докато напразно се опитваме да се постоплим и да се спасим от студа. Но огънят беше останал далече — ако не се лъжа, в миналата година. През сегашната зима работниците нямаха право да се топлят, топленето остана само за конвоя. Нашият конвой седна, преподреди тлеещите клони на огъня си, раздуха пламъка. Загърна се в кожуха, седна на гредата, облегна си пушката.
Бялата мъгла обкръжаваше забоя, осветен само от светлината на огъня на конвоя. Седящият до мен сектант стана, подмина конвоя и тръгна към мъглата, към небето…
— Стой! Стой!
Конвоят беше добро момче, но си служеше добре с автомата.
— Стой!
После се чу изстрел, сухо прещракване на автомата — сектантът още не беше изчезнал в мъглата, втори изстрел…
— Видя ли сега, тапир такъв — обърна се на апашки жаргон началникът на участъка към старшия възпитател. Те и двамата бяха дошли в забоя. Но възпитателят не посмя да се учуди на убийството, а началникът на участъка не умееше да се учудва на такива неща.
— На ти сега един опит. Гадовете взеха още по-лошо да работят. Един обяд в повече дава повече сили за борба със студа. Запомни, тапир такъв, само студът ги изстисква така, че да работят. Не твоят обяд, не моите шамари, а само студът. Те ръкомахат, за да се стоплят. А ние им пъхаме в ръцете кирки и лопати — нали им все едно с какво ръкомахат — подлагаме отдолу по една ръчна количка, по един кош, по една тарга и златната мина изпълнява плана. Пуска злато. Тези сега са се нахранили и съвсем няма да работят. Докато не се вкочанят. Тогава ще заразмахват лопатите. Няма смисъл да ги храним. Ти голям балък излезе с този обяд. Но като за първи път ти е простено. Всички сме били такива тапири.
— Не знаех, че са такива гадове — каза възпитателят.
— Следващия път да вярваш на по-големите. Днес вече един е застрелян. Кръшкач. Половин година на аванта яде държавна дажба. Повтори — кръшкач.
— Кръшкач, — повтори възпитателят.
Аз бях до тях, но началството не се притесняваше от мен. Имах законна причина да чакам — бригадирът трябваше да ми доведе нов партньор.
Бригадирът ми доведе Лупилов — бившия помощник на върховния прокурор на Съюза. И ние започнахме да товарим по кошовете взривените камъни — работа, която бяхме извършвали със сектанта.
Връщахме се по познатия път, както винаги, без да сме изпълнили нормата, без да ни е грижа за нормата. Но май мръзнахме по-малко от обичайното.
Стараехме се да работим, но прекалено голямо беше разстоянието между нашия живот и онова, което можеше да се изрази в цифри, в колички, в проценти от плана. Цифрите бяха кощунство. Обаче за час или два, за някакъв миг нашите сили — душевни и физически — укрепнаха след тази нощна храна.
Изстинал от собствената си догадка, аз разбрах, че това среднощно хранене е дало сили на сектанта да се самоубие. Една порция каша не е достигала на моя партньор, за да се реши да умре — понякога човек трябва да бърза, за да не загуби воля за смърт.
Както винаги наобиколихме печката. Само че днес нямаше кой да пее химни. И аз по-скоро се радвах, че сега има тишина.
Информация за текста
© Варлам Шаламов
© 2010 Татяна Ваксберг, превод от руски
Варлам Шаламов
Тишина,
Сканиране, разпознаване и редакция: NomaD, 2010
Издание:
Варлам Шаламов. Колимски разкази
