издевателства, унижения, поощрения — това е нравственото мерило за служебната кариера на един началник.
Но Зуев биеше по-малко от другите — бяхме извадили късмет.
Току-що бяхме дошли на работа и бригадата се беше свила натясно в заслона — криехме се от острия режещ вятър зад издадените скали. Зуев, десетникът, се приближи към нас, с лице, скрито зад ръкавиците. Извеждаха ни по работните места, по забоите, а аз бях останал без работа.
— Имам молба към теб — изрече Зуев на пресекулки, запъхтян от собствената си смелост. — Молба. Не е заповед! Напиши ми молба до Калинин. Да ми махнат данните за съдимост. Ще ти кажа за какво става дума.
В малката будка на десетника, където гореше печка и където нашего брата не го пускаха — гонеха ни с ритници, с шамари изхвърляха всеки бачкатор, посмял да отвори вратата, за да вдиша поне за миг от този горещ въздух на живота.
Едно животинско чувство ни тласкаше към тази заветна врата. Измисляхме си поводи: „Колко е часът?“, въпроси: „Забоят наляво ли ще тръгне или надясно?“, „Имате ли огънче?“, „Зуев да е тука? Ами Добряков?“
Но тези молби не успяваха да заблудят никого в будката. Влезлите през отворената врата бяха връщани с ритници на студа. Но пък онзи миг топлина…
Сега никой не ме гонеше, аз седях до самата печка.
— Тоя да не е юрист? — презрително изсъска някой.
— Да, препоръчаха ми го, Павел Иванович.
— Ще видим тая работа. — това беше старшият десетник, който снизхождаше до нуждите на подчинения.
Делото на Зуев, който си беше изтърпял присъдата още миналата година, беше от най-обикновените селски дела, започнало с неплатена издръжка на родителите5, което и беше пратило Зуев в затвора. До края на присъдата оставало още малко време, когато началството успяло да препрати Зуев в Колима. Колонизацията на района изисква да следваш твърда линия в образуването на препятствия за отпътуване, в осигуряването на държавна помощ и постоянно внимание към пристигането, към доставянето на хора в Колима. Ешелонът от арестанти е просто най-простият път за обживяване на новата, на трудната земя.
Зуев искаше да си приключи взаимоотношенията с Далстрой6, молеше да му отменят съдимостта, поне да го пуснат на континента.
На мен ми беше трудно да пиша и то не само защото ми бяха загрубели ръцете, не само защото пръстите ми се огъваха по дръжката на лопатата и кирката и беше невероятно трудно да ги разгъна. Можех да пиша само ако увия молива и перото с по-дебел парцал, който да имитира обема на дръжка на кирка или на лопата.
Когато се сетих да направя това, вече бях готов да изписвам букви.
Трудно ми беше да пиша, защото мозъкът ми беше загрубял като ръцете, защото от мозъка ми капеше кръв като от ръцете. Налагаше се да съживя, да възкреся думите, които вече бяха напуснали моя живот и, както си мислех тогава, бяха го напуснали завинаги.
Пишех този документ, изпотявах се и се радвах. В будката беше горещо и въшките веднага се размърдаха и запълзяха по тялото ми. Страх ме беше да се почеша, за да не ме изгонят на студа, понеже съм въшлясал, страх ме беше да предизвикам отвращение в моя спасител.
До вечерта написах молбата до Калинин. Зуев ми благодари и ми пъхна в ръката една хлебна дажба. Дажбата трябваше да се изяде незабавно, както трябваше да се изяжда незабавно всичко, без да се отлага за утре — на това поне се бях научил.
Денят вече свършваше, но само според часовниците на десетниците, тъй като бялата мъгла беше еднаква и в полунощ, и на обяд, и нас ни подкараха към къщи.
Спях и както обикновено сънувах постоянния си колимски сън — самуни хляб, плуващи из въздуха, изпълнили всички къщи, всички улици, цялата земя.
Сутринта чаках среща със Зуев — току виж ми даде цигара.
И Зуев дойде. Без да се крие от бригадата, от конвоя, той заръмжа, като ме избутваше от заслона към вятъра:
— Ти ме излъга, гадино!
През нощта бил прочел молбата. Молбата не му харесала. Неговите съседи, също десетници, също я прочели, и не я одобрили. Било прекалено сухо. Недостатъчно сълзливо. Такава молба нямало изобщо смисъл да се подава. Калинин нямало да се трогне от такива глупости.
Аз не бях успял да изстискам от своя изсушен от лагера мозък нито една излишна дума. Не бях успял да заглуша омразата. Не се бях справил с работата, и то не защото беше голям разривът между свободния свят и Колима, не защото мозъкът ми се беше изморил и изнемощял, а защото там, където си бях пазел възторжените прилагателни, сега беше останала само омраза. Помислете как горкият Достоевски всичките десет години войниклък след Мъртвия дом7 пише скръбни, сълзливи, унизителни, но докосващи душата на началството писма. Достоевски даже е писал стихове за императрицата8. В Мъртвия дом не е имало Колима. Достоевски би онемял със същата онази немота, която не ми позволи да напиша молбата на Зуев.
— Ти ме излъга, гадино! — ръмжеше Зуев. — Ще ти кажа аз на тебе какво е да ме лъжеш!
— Не съм те лъгал…
— Цял ден изкара на топло в будката. Аз с присъдата си, гадино, отговарям за теб, за твойто кръшкане! За човек те мислех!
— Аз съм човек, — неуверено прошепнаха сините ми премръзнали устни.
— Ей сега ще ти кажа аз на тебе какъв човек си!
Зуев метна ръка и аз усетих лекото, почни безтегловно прикосновение, не по-силно от порив на вятъра, който в същия този забой не веднъж ме беше повалял на земята.
Аз паднах, закрих се с ръце и облизах с език нещо сладко, лепкаво, което си беше пробило път в края на устните.
Зуев няколко пъти ме ритна в хълбока с валенката си, но мен не ме болеше.
Информация за текста
© Варлам Шаламов
© 2010 Татяна Ваксберг, превод от руски
Варлам Шаламов
Термометр Гришки Логуна,
Сканиране, разпознаване и редакция: NomaD, 2010
Издание:
Варлам Шаламов. Колимски разкази
Фондация „Комунитас“
Съставителство, редакция и предговор: Едвин Сугарев
Преводачи: Александър Талаков, Татяна Ваксберг
Художник на корицата: Красимир Апостолов
Предпечат и корекции: П. Трифонова
Формат: 70/100/16, печатни коли: 34,5
Печат: Полиграфически комбинат - София
ISBN 978-954-9992-06-9
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/16759]
