Легнахме.
— Стани.
Станахме.
— Легни!
Легнахме.
Лесно се нагодих към този прост ритъм. И много добре си спомням: не ми беше нито студено, нито горещо. Сякаш всичко, което ставаше, не беше с мен.
Отекнаха няколко изстрела, бяха предупредителни.
— Стани!
Станахме.
— Който ще тръгва, да мине наляво.
Никой не помръдна.
Началникът се приближи плътно до мъката в тези безумни очи. Приближи се и почука гърдите на първия:
— Тръгваш ли?
— Тръгвам.
— Мини наляво.
— Тръгваш ли?
— Тръгвам.
— Впрягай се! Конвоят да преброи хората.
Дървените плазове на шейните заскърцаха.
— Заминавайте!
— Ето как се върши тази работа — рече по-възрастният лейтенант.
Но не всички бяха потеглили. Останахме двама: Серьожа Усолцев и аз. Серьожа Усолцев беше апаш. Всички младоци-апашорчета вече отдавна влачеха шейните си по пътя заедно с тия по петдесет и осми член. Ала Серьожа не можеше да допусне някакъв смотан левак да издържи, а той, потомственият апаш — да отстъпи.
— Сега ще ни приберат в бараката… Ще постърчим малко и хайде вътре — намръщено се усмихна Усолцев. — На топло.
Но не ни пуснаха.
— Доведете куче! — нареди по-възрастният лейтенант.
— Вземи това — рече Усолцев, без да се извръща, и пръстите на апаша пъхнаха в дланта ми нещо много тънко и леко. — Разбра ли?
— Разбрах.
Държах в ръката си парченце от ножче за бръснене и без да ме види конвоят, го показах на кучето. То го виждаше, разбираше какво значи това. Ръмжеше, скимтеше, мяташе се, но не направи опит да се нахвърли нито върху мен, нито върху Серьожа. Усолцев стискаше другото парче от ножчето.
— Младо е още — каза всезнаещият и много опитен началник на лагера, по-възрастният лейтенант.
— Младо е! Да беше тук Валето — щеше да направи показно̀. Досега да са останали голи!
— Марш в бараката!
Отключиха вратата и дръпнаха тежкото резе. Сега ще ни стане топло, топло.
Ала по-възрастният надзирател каза нещо на дежурния надзирател и той изхвърли на снега тлеещите главни от ламаринената печка. Те започнаха да съскат, покриха се със син дим и дежурният с крака ги затрупа със сняг.
— Влизайте в бараката.
Седнахме на скелето на наровете. Не усещахме нищо освен студ, внезапен студ. Навряхме ръце в ръкавите си, сгушихме се…
— Не се бой — рече Усолцев. — Сега ще се върнат момчетата с дървата. А дотогава ще потанцуваме. — И взехме да подскачаме.
Бученето на гласовете, радостното бучене на приближаващите се гласове беше прекъснато от нечия рязка заповед. Нашата врата се отвори, отвори се не към светлината, а към също такъв мрак.
— Излизайте!
В ръцете на войниците от конвоя проблясваха газени фенери.
— Влезте в строя.
Не можахме веднага да видим, че завърналите се от работа бяха строени наблизо. Че всички стоят и чакат. Кого ли чакаха?
В тъмната бяла мъгла виеха кучета, движеха се факли, които осветяваха пътя на група бързо приближаващи се хора. По движението на светлината можеше да се разбере, че това не са затворници.
Начело, изпреварващ телохранителите си, вървеше с бърза крачка шкембест, но подвижен полковник, когото аз веднага познах — неведнъж беше оглеждал златните забои, в които работеше бригада ни. Това беше полковник Гаранин. Като дишаше тежко и разкопчаваше яката си, той спря пред строя, заби мекия си, чист пръст в мръсните гърди на затворника пред него и попита:
— За какво си тук?
— По член…
— За какъв дявол ми е това. Защо си в РУР?
— Не знам.
— Не знаеш ли? Ей, началника!
— Ето книгата със заповедите, другарю полковник.
— За чий ми е книгата ти. Ех, гадове.
Гаранин продължи край строя, като надзърташе в лицето на всеки.
— А ти, старче, защо си в РУР?
— Аз съм следствен. Изядохме един умрял кон. Пазачи сме.
Гаранин плю.
— Слушайте моята заповед! Всички — по бараките! Всеки в бригадата си! И утре — в забоите!
Строят се пръсна, хората затичаха по пътя, по пътеката, по снега към бараките, в бригадите. Помъкнахме се и ние с Усолцев.
Информация за текста
© Варлам Шаламов
© 1994 Александър Талаков, превод от руски
Варлам Шаламов
РУР,
Сканиране, разпознаване и редакция: NomaD, 2010
Издание:
Варлам Шаламов. Колимски разкази
Първо издание
Съставителство: Александър Талаков
Превод: Александър Талаков
Редактор: Иван Дойчинов
Технически редактор: Любица Златарева
Коректор: Красимира Петрова
ISBN 954-411-015-I (том I)
