приказливия Кузнецов той повечето време мълчеше. Или си беше такъв по рождение, или „оттатък моста“ го бяха предупредили.
След няколко смени Андреев и Чудаков ги сложиха на вентилационния щрек на горния хоризонтал да спускат по тридесетметровия наклон празните вагонетки и да изтеглят пълните. Нагласяваха колелата върху релсите, които водеха надолу, прикрепваха към вагонетката стоманено въже и задържайки с барабана на скрипеца, спускаха вагонетките. Редуваха се да ги закачат. Беше дошъл редът на Чудаков.
Вагонетките вървяха ли вървяха една след друга, работният ден беше в разгара си, когато Чудаков неочаквано сбърка — бутна една вагонетка надолу, без да е закачил въжето. „Орел!“ — авария в шахтата! Чу се глух грохот, дрънчене, трясък на подпори; нанадолнището се изпълние бели облаци прах.
Чудаков веднага го арестуваха, а Андреев се прибра в бараката. Вечерта го извикаха при Косаренко, при началника.
Онзи нервно кръстосваше кабинета си.
— Какво си направил? Питам те какво си направил? Саботьор!
— Да не сте се побъркали, гражданино началник — рече Андреев. — Та Чудаков случайно…
— Ти си го подучил, гадино! Саботьор! Спрял си работата в шахтата!
— Какво общо имам аз? И никой не е спирал шахтата — тя продължава да си работи… Защо сте се развикали?
— Не знаеш, а? Виж какво пише Корягин… Той е партиен член.
И наистина, на масата имаше голям рапорт, изписан със ситния почерк на Корягин.
— Ще отговаряш!
— Ваша воля!
— Изчезвай, гад!
Андреев излезе. В бараката, в стаичката на десетниците се водеше шумен разговор, който секна с влизането на Андреев.
— Кого търсиш?
— Вас, Николай Антонович — рече на старшията Андреев. — Къде да отида на работа утре?
— Ти първо изкарай до утре — обади се Мишка Тимошенко.
— Не е твоя работа.
— Ето, заради такива умници ме осъдиха, честна дума, Антонич — рече Мишка. — Заради тия Иван- Ивановичи.
— Е, тъкмо при Мишка ще отидеш — каза Николай Антонович. — Корягин нареди така. Ако не те арестуват. А Мишка ще те вкара в правия път.
— Трябва да си знаеш мястото — строго се обади Тимошенко. — Проклет фашист.
— Ти си фашист, глупак такъв — каза Андреев и отиде да раздаде нещата, които имаше, на другарите си — резервните партенки, стария, но още здрав памучен шал, за да няма нищо излишно, когато дойдат да го арестуват.
Съсед по нар му беше Тихомиров, бивш декан на минния факултет. Работеше в шахтата като крепач. Главният инженер се беше опитал да „издигне“ професора поне до десетник, но началникът на въгледобивния район Свишчев му бе отказал категорично и го бе изгледал с неодобрение.
— Ако назначим Тихомиров — рече той на главния инженер, — тогава за вас няма да има работа в шахтата. Разбрахте ли? И да не съм чул повече подобни приказки.
Тихомиров очакваше Андреев.
— Е, какво стана?
— Няма да го вземаме присърце — рече Андреев. — Какво да се прави, война е.
Не го арестуваха. Оказа се, че Чудаков не иска да лъже. Държаха го около месец на карцерна дажба — чаша вода и триста грама хляб, ала не можаха да го склонят да напише никакво заявление: Чудаков не беше в затвора за първи път и знаеше кое колко струва.
— Какво ми даваш акъл? — рекъл на следователя. — Андреев не ми е сторил нищо лошо. Знам законите. Нямате никакъв интерес да ме съдите мен. На вас ви трябва Андреев. Да знаете, че докато съм жив, няма да можете да го осъдите, още много лагерен хляб има да ядете.
— Е — рече Корягин на Мишка Тимошенко. — Ти си ни последната надежда. Ще се справиш.
— Ясно, разбрах — каза онзи. — Първо ще го „ударим през корема“ — ще му намалим дажбата. И ако се изтърве…
— Глупак — прекъсна го Корягин. — Какво да се изтърве? От Луната ли падаш?
Корягин премести Андреев да работи извън мината. През зимата температурата в шахтата не падаше под минус двадесет градуса в долните хоризонти, а навън бе минус шестдесет. Сложиха Андреев нощна смяна на високото насипище, където изсипваха скална маса. От време на време там се изкачваха вагонетките и Андреев трябваше да ги разтоварва. Вагонетките бяха малко, беше страшен студ и дори най- слабият вятър превръщаше нощта в ад. Там Андреев се разплака за първи път, откакто беше стъпил на колимска земя — преди никога не му се беше случвало, освен на младини, когато получаваше писма от майка си и нямаше сили да ги прочете или да си спомни за тях без сълзи. Но това беше отдавна. А защо плачеше тук? От безсилие, от самота, от студ — Андреев беше свикнал, беше се настроил в лагера да си припомня стихове, да си шепне нещо, да си го повтаря беззвучно, но на студа не можеше да мисли. Човешкият мозък не е в състояние да работи, когато дърво и камък се пукат.
След няколко ледени смени Андреев отново се озова в шахтата, пак като извозвач, и заедно с него отново работеше Кузнецов.
— Добре е, че си тук! — зарадва се Андреев. — И мен ме прибраха в шахтата. Какво става с Корягин?
— Говори се, че вече са събрали материали срещу теб. Достатъчно били — разправи му Кузнецов. — Нямали нужда от повече. Затова се върнах. Добре се работи с теб. И Чудаков го пуснаха. Като скелет е. Сега е баняджия. Вече няма да работи в мината.
Новините бяха важни.
След края на смяната и след като се отчетяха, десетниците-затворници се връщаха в лагера без конвой. Мишка Тимошенко реши да отиде на баня преди работниците от лагера, както правеше винаги.
Някакъв непознат баняджия махна резето на вратата и му отвори.
— Къде бе?
— Аз съм Тимошенко.
— Виждам, че си Тимошенко.
— По-малко дрънкай — рече му десетникът. — Ако още не си опитвал соната ми, ще я опиташ. Върви да подаваш пара. — И като избута баняджията, Тимошенко влезе вътре. Миньорската баня бе потънала в черен, влажен мрак. Черен, опушен таван, черни тасове, черни дървени пейки покрай стените, черни прозорци. Беше тъмно и сухо като в шахта, на стълба насред банята висеше миньорска лампа с пукнато стъкло, закачена с кукичка като на подпора в шахтата.
Мишка бързо се съблече, избра си една полупразна бъчва със студена вода, вкара вътре тръбата за парата — в баняла имаше бойлер и водата се подгряваше с гореща пара.
Мършавият баняджия гледаше от прага розовото, охранено тяло на Тимошенко и мълчеше.
— Ето, така обичам — рече десетникът, — парата да е жива. Стопли малко водата, аз ще вляза в бъчвата, а ти пускай по малко. Когато стане добре, ще почукам по тръбата и ще спреш парата. Предишният баняджия, едноокият, знаеше всичките ми навици. Къде е той?
— Не знам — отвърна мършавият. Ключиците му опъваха фланелата.
— А ти откъде се появи?
— От изолатора.
— Да не би да си Чудаков?
— Да.
— Не можах да те позная. Това е на добро — засмя се десетникът.
— В изолатора „напълнях“ така — затова не можеш да ме познаеш! Слушай, Мишка — рече Чудаков, — аз те видях…
— Къде?
— Оттатък моста. Чух, какви ги пееше на следователя…
