Диамантената карта

яростно да си събува ботушите. — А вярно ли е, че тук ще правят училище?

— Вярно е. Ще го открият догодина. А ти дори не искаш да работиш за нас. Всеки човек ще ми е от полза.

— Че къде са твоите хора? — рече Андрей Иванович, като деликатно смени темата.

— На Червения поток. Ровим в старите изкопи. Нали Иван Степанович има карта, а, Андрей?

— Няма никаква карта. Някой ви е излъгал. Дрън-дрън.

Изведнъж в светлината се появи тревожното, озлобено лице на Маря, жената на Андрей:

— Не, има! Има! Има!

— Маря!

— Има! Има! Преди десет години с очите си я видях.

— Маря!

— За какъв дявол му е притрябвало да пази тази проклета карта? Защо Ванюшка трябва да стои неграмотен? Живеем като зверове. Скоро съвсем ще буренясаме.

— Не — каза Уилямсън. — Ще има селище. Град ще има. Завод ще има. Ще кипи живот. И макар че няма да има певачки от Виена, ще има училища, театри. Твоят Ванюшка ще стане цял инженер.

— Няма да стане, няма да стане — разплака се Маря. — Вече му е време да се жени. А кой ще го вземе такъв неграмотен?

— Какъв е този шум? — Иван Степанович беше застанал на прага. — Ти, Маря, се прибирай, време е за сън. Андрей, жена ти се е разпуснала. А вие, добри хора, не всявайте смут в семейството ми. Имам карта, но не я давам — животът няма нужда от това.

— Вашата карта не ни е притрябвала кой знае колко — рече му Уилямсън. — Като поработим година, ще си направим наша. Богатствата са открити. Утре Василчиков ще докара чертежите и започваме да сечем дървета за селището.

Иван Степанович излезе и затръшна вратата. Всички се разбързаха да си лягат.

Събудих се в присъствието на много хора. Зората внимателно влизаше в стаята. Уилямсън седеше на пода, до стената, протегнал мръсните си боси крака, а около него шумно дишаше цялата фамилия Бугрееви — всичките осем синове, осемте снахи, двадесетте внуци и петнадесетте внучки. Впрочем, внуците и внучките дишаха някъде пред прага. Нямаше го единствено самия Иван Степанович и старата му жена — остроносата Серафима Ивановна.

— Ще има ли? — питаше задъхващият се глас на Андрей.

— Ще има.

— Ами той? — И всички Бугрееви въздъхнаха дълбоко и замряха.

— Какво той? — твърдо опита Уилямсън.

— Ще умре — жално изрече Андрей и всички Бугрееви отново въздъхнаха.

— Може пък да не умре — несигурно каза Уилямсън.

— Старата също ще умре. — И снахите се разплакаха.

— Тя — в никакъв случай — увери ги Уилямсън и добави: — Впрочем, тя е възрастна жена.

Внезапно се вдигна шум, хората се размърдаха. По-малките внучета се шмугнаха в храстите, снахите се спуснаха всяка към своя дом. От къщата на старите към нас бавно се приближаваше Иван Степанович, стиснал в ръцете си огромна, мръсна, миришеща на пръст връзка книжа.

— Ето я картата — Иван Степанович държеше слепналите се пергаментови листа и пръстите му трепереха.

Иззад мощния му гръб надзърташе Серафима Ивановна.

— Ето, давам я. Двадесет години. Простете ми, Сима, Андрей, Пьотър, Николай, всички сродници — простете.

— Бугреев се разплака.

— Е, хайде, хайде, Иван Степанович — рече Уилямсън.

— Не се вълнувай. Радвай се, вместо да тъжиш.

И той ми нареди да се навъртам край Бугреев.

Старецът хич не смяташе да умира. След малко се успокои, дори сякаш се подмлади и от сутринта до вечерта не спира да приказва, като хващаше за раменете ту мен, ту Уилямсън, ту Василчиков — все ни разправяше за белгийците, кое как е било, къде се е намирало, какви са били печалбите им. Имаше много добра памет.

Пергаментовата, миришеща на земя връзка книжа, съдържаше и подземна карта на този район, съставена от белгийците. Руди: злато, желязо… Скъпоценни камъни: топаз, тюркоаз, берил… Полускъпоценни: ахат, яспис, планински кристал, малахит… Нямаше ги само камъните, заради които бе дошъл тук Уилямсън.

Иван Степанович не даде диамантената карта. На Вишера откриха диаманти едва тридесет години по- късно.

,

Информация за текста

© Варлам Шаламов

© 1994 Александър Талаков, превод от руски

Варлам Шаламов

Алмазная карта,

Сканиране, разпознаване и редакция: NomaD, 2010

Издание:

Варлам Шаламов. Колимски разкази

Първо издание

Съставителство: Александър Талаков

Превод: Александър Талаков

Редактор: Иван Дойчинов

Технически редактор: Любица Златарева

Коректор: Красимира Петрова

ISBN 954-411-015-I (том I)

ISBN 954-411-016-X (том II)

Издателство „Факел“, София, 1994

Варлам Шаламов. Колымские рассказы, Изд. „Молодая гвардия“, М. 1989

Варлам Шаламов. Левый берег, Изд. „Современник“, М. 1989

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/16703]

Последна редакция: 2010-07-13 16:30:00