внасяше заплатата си в своя роден дом. Но след като роди, напусна работа и денонощно се грижеше за своите близнаци. Скоро стана ясно, че мъжът й, профсъюзният деятел, е страшен алкохолик. Служебната му кариера бързо вървеше надолу и след две години той се оказа агент по снабдяването, но и на тази длъжност не можа да се задържи дълго. Жена му с двете малки деца, останала без всякакви пари, отново започна работа, блъскаше се по цял ден, издържайки със заплатата си на медицинска сестра двете невръстни деца и себе си. С какво можеше да помогне на старата си майка и слепия си баща?
Малкият син беше ерген. Но вместо да живее заедно с майка си и баща си, той бе решил сам да си търси късмета. От средния брат беше останало наследство — ловджийска пушка, почти нова, марка „Зауер“, и баща му бе наредил на жена си да я продаде за деветдесет рубли. За двадесет ушиха на сина две нови сатенени ризи-толстовки, той замина при леля си в Москва и постъпи на работа в един завод. Изпращаше пари вкъщи, но малко, по петдесет рубли месечно, а скоро след това за участие в нелегален митинг бе арестуван, изселен и следите му се изгубиха.
Свещеникът и жена му ставаха неизменно в шест сутринта. Старата жена палеше печката, слепецът отиваше да дои козите. Нямаха никакви пари, но жената успяваше да вземе назаем някоя-друга рубла от съседите. Ала тези пари трябваше да се връщат, а вече нямаше какво да продават — всички дрехи, покривките, бельото, столовете, — всичко отдавна беше продадено, разменено за брашно за козите и за булгур за супата. Двата сватбени пръстена и една сребърна верижка бяха продадени в Торгсин1 още миналата година. Месна супа се вареше само за големи празници, захарта се купуваше също само за празник. Най-много от време на време да се отбиеше някой и да дадеше на жената бонбон или кифла, и старата жена ги вземаше и ги занасяше в стаята си, където ги пъхаше в сухите, нервни, непрекъснато движещи се пръсти на мъжа си. Двамата започваха да се смеят, да се целуват и старият свещеник целуваше подпухналите, напукани, мръсни, изкривени от тежката работа пръсти на жена си. И старата жена плачеше и целуваше стареца по главата, и двамата си благодаряха за всичкото добро, което си бяха правили един на друг през този живот, и за това, което вършеха един за друг сега.
Всяка вечер свещеникът се изправяше през иконата, отправяше горещи молби към Бога, отново и отново му благодареше, че му е изпратил такава жена. Правеше го всеки ден. Случваше се понякога да не застава с лице към иконата, тогава жена му се смъкваше от леглото, хващаше го за раменете и го обръщаше с лице към образа на Исус Христос. И слепият свещеник се сърдеше.
Старата жена се стараеше да не мисли за утрешния ден. И ето че една сутрин вече нямаше какво да даде на козите, и старият свещеник се събуди и започна да се облича, напипвайки ботушите си под леглото. И тогава старицата занарежда и заплака, сякаш тя беше виновна, че нямат какво да ядат.
Слепецът си обу ботушите и седна в тапицираното си с мушама, кърпено, меко кресло. Всички останали мебели отдавна бяха продадени, но слепецът не знаеше — жена му беше казала, че ги е раздала на дъщерите.
Слепият свещеник седеше облегнат в креслото и мълчеше. Но по лицето му не се четеше объркване.
— Дай ми кръста — каза той, протегна двете си ръце и размърда пръсти.
Жена му докрета до вратата и сложи резето. Двамата заедно надигнаха масата и издърпаха сандъка изпод нея. Жената на свещеника извади от дървената кутия с конците ключа и отвори сандъка. Той беше пълен с разни вещи, но какви: детски ризки на синовете и дъщерите им, връзки пожълтели писма, които си бяха писали преди четиридесет години, венчални свещи, украсени с тел — шареният восък отдавна се беше изронил, — кълбета разноцветна прежда, връзки парцалчета за кръпки. И чак на дъното — две малки кутийки, в каквито обикновено се държат ордени, часовници или скъпоценни предмети.
Жената въздъхна тежко и гордо, изправи се и отвори едната кутия, в която върху атлазена, все още запазена възглавничка лежеше кръст с малка скулптурна фигурка на Исус Христос. Кръстът беше червеникав, от високопробно злато.
Слепият свещеник опипа кръста.
— Донеси ми брадвата — рече тихо.
— Недей, недей — зашепна жената и прегърна слепеца, за да му попречи да вземе кръста. Ала той рязко го издърпа от възлестите й, подпухнали пръсти и силно я удари по ръката.
— Донеси я — каза й, — донеси я… Нима Бог е в това?
— Аз няма да го сторя — ако искаш ти…
— Да, да, аз, аз.
И жената на свещеника, полуобезумяла от глад, закуцука към кухнята, където стоеше брадвата и една суха цепеница, оставена за трески, когато разпалват самовара.
Тя внесе брадвата в стаята, сложи резето и се разплака без сълзи, занарежда.
— Не гледай — рече й слепият свещеник, докато слагаше кръста на пода. Но тя не можеше да не гледа. Кръстът беше сложен с фигурката надолу. Свещеникът го напипа и замахна с брадвата. Стовари я, кръстът отскочи и тихо иззвънтя — свещеникът не го беше улучил. Той отново напипа кръста и пак го сложи на същото място, пак вдигна брадвата. Този път кръстът се огъна и свещеникът успя да отчупи с ръце едно парче. Желязото беше по-твърдо от златото — да се разсече кръста се оказа много проста работа.
Жената на свещеника вече не плачеше и не се вайкаше, сякаш кръстът, насечен на парчета, беше престанал да бъде нещо свято и се бе превърнал просто в скъпоценен метал, нещо като самородно злато. Припряно и все пак много бавно взе да загъва парченцата от кръста в парцалчета и да ги прибира обратно в кутията за ордени.
Тя си сложи очилата и внимателно огледа острието на брадвата — дали не са останали по него златни частици.
Когато всичко бе прибрано й сандъкът поставен на мястото му, свещеникът си сложи брезентовото наметало и шапката, взе съда за доене и се запъти през двора покрай дългата, снадена дъска — да дои козите. Беше закъснял с доенето — вече наближаваше пладне и магазините отдавна бяха отворени. Магазините на Торгсин, в които продаваха срещу злато, се отваряха в десет сутринта.
Информация за текста
© Варлам Шаламов
© 1994 Александър Талаков, превод от руски
Варлам Шаламов
Крест,
Сканиране, разпознаване и редакция: NomaD, 2010
Издание:
Варлам Шаламов. Колимски разкази
Първо издание
Съставителство: Александър Талаков
Превод: Александър Талаков
Редактор: Иван Дойчинов
Технически редактор: Любица Златарева
Коректор: Красимира Петрова
ISBN 954-411-015-I (том I)
ISBN 954-411-016-X (том II)
Издателство „Факел“, София, 1994
Варлам Шаламов. Колымские рассказы, Изд. „Молодая гвардия“, М. 1989
Варлам Шаламов. Левый берег, Изд. „Современник“, М. 1989
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/16732]
