лагерите. Стар чекист, член на колегията на ОГПУ, навремето председател на „разтоварителна тройка“ на Соловецките острови. Съществува документален филм от двадесетте години — „Соловки“. Там Иван Гаврилович е заснет в тогавашната си главна роля. Филипов умря в Магаданския затвор — сърцето му не издържа.
„Къщата на Васков“ — така се наричаше и се нарича и до днес Магаданският затвор, построен в началото на тридесетте години; по-късно затворът от дървен стана каменен, но запази яркото си име — началникът му се казваше Васков. На Вишера Васков — самотен човек — винаги прекарваше почивните си дни по един и същ начин: сядаше на пейката в градината или в горичката, която му заменяше градинка, и по цял ден стреляше по листата с малокалибрената си пушка. Алексей Егоров — „рижавия Льошка“, както му викаха на Вишера, беше началник на производственото управление в Колима, обединяващо няколко златни мини, струва ми се — Южно управление. Цвирко беше началник на Северното управление, в което влизаше и мина „Партизанин“. През 1929 година Цвирко бил началник на гранична застава и през отпуската си заминал в Москва. Тук след един гуляй в ресторант започнал да стреля по колесницата на Аполон над входа на Болшой театър — дошъл на себе си в затворническата килия. Петлиците и копчетата от дрехите му били отпрани. През пролетта на 1929 година Цвирко пристигнал във Вишера с група затворници да излежава тригодишна присъда. С идването на Берзин в края на 1929 година кариерата на Цвирко бързо напреднала. Още като затворник станал началник на обекта „Парма“. Берзин си давал душата за него и го взел със себе си на Колима. Говори се, че Цвирко бил разстрелян в Магадан. Майсурадзе — началникът на УРО, навремето излежавал присъда за „разпалване на национална вражда“, излязъл на свобода още на Вишера — бе също един от любимците на Берзин. Арестували го в Москва, по време на отпуската му, и го разстреляли.
Всички тези мъртъвци бяха от най-близкото обкръжение на Берзин. По „берзинския процес“ бяха арестувани и разстреляни или бяха получили присъди хиляди души, волнонаемни и затворници: началници на мини и на лагерни филиали, на лагерни пунктове, възпитатели и секретари на партийни комитети, десетници и технически ръководители, отговорници и бригадири… За колко ли хилядолетия лагери и затвор имаше присъди? Кой може да каже…
В задушаващия дим на провокациите колимското издание на сензационните процеси — „берзинското дело“ — изглеждаше много респектиращо.
Вторият вихър, разтърсил колимската земя, бяха безкрайните лагерни разстрели, така наречената „гаранинщина“. Разправа с „враговете на народа“, разправа с „троцкистите“.
Месеци наред неспирно по време на сутрешните и вечерните проверки се четяха безкрайни заповеди за разстрели. При температура минус петдесет градуса музикантите-затворници от „битоваците“ свиреха туш преди и след четенето на всяка заповед. Димящите бензинови факли не разкъсваха мрака, привличаха стотици очи към заскрежените листове тънка хартия, на които бяха напечатани тези толкова страшни думи. И в същото време сякаш това не беше за нас. Всичко изглеждаше някак чуждо, прекалено ужасно, за да е истина. Но имаше туш, той гърмеше. Устните на музикантите измръзваха, притиснати към мундщуците на сребърните хеликони и корнет-а-пистоните. Тънката хартия се покриваше със скреж и началникът, който четеше заповедта, отърсваше кристалчетата с ръкавиците си, за да разчете и огласи поредното име на разстрелян. Всички списъци завършваха еднакво: „Присъдата е изпълнена. Началник на УСВИТЛ полковник Гаранин.“
Виждал съм Гаранин петдесетина пъти. Около четиридесет и пет годишен, с коремче, започнал да оплешивява, с тъмни, живи очи, денонощно пътуваше по мините с черната си кола „ЗИС-110“. По-късно разправяха, че лично бил разстрелвал хората. Никого не е разстрелвал лично — само подписваше присъдите. Заповедите се четяха денонощно: „Присъдата е изпълнена. Началник на УСВИТЛ полковник Гаранин.“ Според сталинската традиция от онези години Гаранин скоро трябваше да умре. И наистина, той бе заловен, арестуван, осъден като японски шпионин и разстрелян в Магадан.
Нито една от безбройните присъди от онова време никога и от никого не бе отменена. Гаранин беше един от многобройните сталински палачи, убит от друг палач в нужния момент.
За да има обяснение за ареста и смъртта му, бе пусната „прикриваща“ легенда. Уж че истинският Гаранин бил убит от японски шпионин, когато пътувал насам, за да заеме поста си, а самозванецът бил разобличен от сестрата на Гаранин, дошла да погостува на брат си.
Легендата беше една от стотиците хиляди измислици, с които сталинските времена пълнеха ушите и мозъците на хората.
Та за какво разстрелваше полковник Гаранин? За какво убиваше? „За контрареволюционна агитация“ — така се наричаше един от разделите на гаранинските заповеди. Излишно е да обяснявам какво представляваше „контрареволюционната агитация“ през 1937-година. Похвалиш някой руски роман, излязъл зад граница — десет години „аса“2. Кажеш, че опашките за течен сапун са прекалено големи — пет години „аса“. И по руски обичай, според особеностите на руския характер, всеки, който получаваше пет години, се радваше, че не са десет. Лепнат ти десет — радваш се, че не са двадесет и пет, а който е с двадесет и пет — подскача от радост, че не са го разстреляли.
В лагерите това степенуване — пет, десет, петнадесет — го няма. Достатъчно е да кажеш на глас, че работата е тежка — и следва разстрел. За всяка дори най-невинна забележка по адрес на Сталин — също разстрел. Мълчанието е агитация, това се знае отдавна. Списъците на бъдещите, на утрешните мъртъвци се съставяха от следователите на всяка мина въз основа на доноси, на съобщения на „тропачите“, на „певците“ и на много доброволци, оркестранти в прочутия лагерен оркестър-октет: „седмина пеят, един тропа“ — пословиците на криминалния свят са афористични. А самото „дело“ изобщо не съществуваше. И не се водеше никакво следствие. Към смъртта водеха протоколите на „тройките“ — известното учреждение през Сталинските години.
И макар че тогава още не съществуваха перфокарти, лагерните статистици се опитваха да си облекчат труда, като създаваха „формуляри“ с особени знаци, „формулярите“ със синя ивица по диагонал бяха за „личните дела“ на „троцкистите“. Зелените (или лилави?) ивици бяха за рецидивистите — естествено, за политическите рецидивисти. Отчетността си е отчетност. Не можеш да залееш формуляра на всеки със собствената му кръв.
За какво друго разстрелваха? „За оскърбление на лагерния конвой“. Какво ще рече това? Тук ставаше дума за словесна обида, за недостатъчно почтителен отговор, за всякакво „обаждане“ в отговор на побоите, ударите, подбутванията. Всеки прекалено свободен жест на затворника по време на разговор с конвоя се тълкуваше като „нападение срещу конвоя“…
„За отказ от работа“. Страшно много хора загинаха, без да разберат смъртната опасност от постъпката си. Останалите без сили старци, тези гладни, измъчени хора, не бяха в състояние да прекрачат портала след сутрешния развод за работа. Отказите се оформяха с актове. „Обут и облечен според сезона“. Бланките за тези актове се печатаха на стъклограф, в по-богатите мини дори ги поръчваха в печатници — оставаше само да се впишат името и данните: година на раждане, по кой член, присъда…
След третия отказ — разстрел. По закон. Мнозина не можаха да разберат основното лагерно правило — нали заради него бяха измислени лагерите, — че в лагера не можеш да откажеш да работиш, че отказът се тълкува като най-чудовищно престъпление, по-страшно от какъвто и да било саботаж. Макар и с последни сили, но човек трябваше да допълзи до мястото на работа. Десетникът ще се подпише за „единица“, за „трудова единица“ и производството ще даде „своя акцепт“. И си спасен. Спасен за днес от разстрел. Можеш изобщо да не работиш, а и не си в състояние да работиш. Трябва само да издържиш мъчението на този ден. Ще свършиш съвсем малко работа, но няма да си „отказвач“. Не могат да те разстрелят. Разправят, че началството нямало такива „права“. Не знам дали са имали такова „право“, но много пъти, години наред, застанал на портала на лагера при провеждането на работа, се борех със себе си, за да не откажа да работя.
„За кражба на метал“. Всеки, у когото намираха „метал“, биваше разстрелван. По-късно започнаха да им щадят живота, даваха им само допълнителна присъда: пет, десет години. Много самороден метал мина през ръцете ми — мината „Партизанин“ беше извънредно „самородна“, — но златото не будеше у мен никакво чувство освен огромно отвращение. Човек трябваше да умее да вижда късчетата злато, да се учи да ги различава от камъка. Опитните работници учеха на това важно нещо новаците — да не хвърлят златото в количките, за да не крещи надзирателят: „Ей, заплеси! Пак сте пратили самороден метал за промиване.“ За намерените късчета злато затворниците получаваха премия — по рубла на грам, като се броеше от петдесет и един грам нагоре. В забоя няма теглилки. Дали намереното от теб късче е четиридесет или шестдесет
