деликатността на стария Умански.
Тридесет молива рисуваха в тридесет тетрадки въображаемите хромозоми. Точно тази тетрадка с хромозомите бе раздразнила най-много мечката.
Андреев бе запомнил Умански не само с тайнствените хромозоми, не само със снизходителните и умни „секции“.
В края на курса, когато новобранците в областта на медицината вече усещаха на раменете си бялата фелдшерска престилка, по която медиците се различаваха от простосмъртните, Умански отново направи странно изказване:
„Няма да ви запознавам с анатомията на половите органи. Разбрах се с администрацията ви. На предишните курсове изнасях тези лекции. От това не излезе нищо свястно. По-добре да използваме останалото време за терапевтична практика — поне ще се научите да поставяте вендузи.“
И курсистите получиха дипломи, без да са изучавали цял един важен раздел от анатомията. Де да беше само това, което не знаеха бъдещите фелдшери!
Един-два месеца след като курсовете бяха почнали, когато вече беше успял да заглуши, да потисне, да се пребори с постоянния глад и вече не се втурваше да грабва всеки фас, който виждаше на пътя, на улицата, на земята, на пода, когато на лицето на Андреев се появиха някакви нови — или стари? — човешки черти и погледът му, не само очите, също беше станал по-човешки, професор Умански го покани на чай.
Чаят беше истински. Тук не им се полагаше хляб и захар, пък и Андреев не очакваше да пие чай с хляб. Чаят представляваше вечерен разговор с професора, разговор на топло, на четири очи.
Умански живееше в моргата, в канцеларията на моргата. Нямаше врата към залата за аутопсии и секционната маса, макар и застлана с мушама, се виждаше от всеки ъгъл на стаята му. Нямаше врата, но професорът беше свикнал с всичките миризми на този свят и се държеше така, сякаш вратата съществуваше. Андреев не можа да усети веднага какво придаваше на помещението вид на истинска стая, но сетне разбра, че подът тук бе с около половин метър по-висок, отколкото в секционната зала. Работата за деня свършваше и Умански поставяше на писалището си снимка на млада жена в някаква тенекиена рамка с грубо закрепено върху нея зеленикаво стъкло от прозорец. Личният живот на професора започваше именно с това отмерено движение-навик. Пръстите на дясната му ръка хващаха чекмеджето на бюрото и го дърпаха, докато не опреше в корема му. С лявата ръка Умански вадеше снимката и я слагаше на масата пред себе си…
— Това дъщеря ви ли е?
— Да. Ако имах син, щеше да е много по-лошо, нали? Андреев добре разбираше значението на разликата между син и дъщеря за един затворник. От чекмеджетата на писалището — оказа се, че те са извънредно много — професорът извади безброй листа нарязана хартия, изпомачкани, захабени, разграфени на колони, много колони и редове. Във всяко квадратче имаше по една дума, изписана със ситния почерк на Умански. Хиляди, десетки хиляди думи, написани с избеляло от времето химическо мастило, на места подновени. Умански знаеше вероятно двадесет езика…
— Знам двадесет езика — рече професорът. — Още от преди Колима. Прекрасно знам староеврейски. Той е в основата на всичко. Тук, в тази морга, редом с труповете, изучих арабски, тюркски, фарси… Направих таблица на общия праезик. Разбирате ли за какво говоря?
— Струва ми се, че да — каза Андреев. — Майка — „мутер“, брат — „брудер“.
— Да, да, но всичко е много по-сложно, по-важно. Направих някои открития. Този речник ще бъде моят принос в науката, ще оправдае живота ми. Не сте ли лингвист?
— Не, професоре — рече Андреев и болка прониза сърцето му — толкова му се прииска в този момент да е лингвист.
— Жалко — мрежата от бръчки по лицето на Умански леко се промени, след това то отново придоби характерния си ироничен израз. — Жалко. Това е занятие много по-интересно от медицината. Но медицината е много по-сигурна, по-спасителна.
Умански беше учил в Брюксел. След революцията се завърнал в родината, започнал работа като лекар. Правилно беше разгадал същността на тридесет и седма година. Бе разбрал, че продължителният му живот в чужбина, това, че знае много чужди езици, свободомислието му са достатъчен повод за репресии; старецът се опитал да надхитри съдбата. Направил смел ход — постъпил на служба в Далстрой, отишъл да работи в Колима, в Далечния север, като лекар, и пристигнал в Магадан като волнонаемен. Лекувал и си живеел. Уви, Умански не взел под внимание универсалността на действащите инструкции. Колима не успяла да го спаси, както не би го спасил и Северният полюс. Арестували го и трибуналът го осъдил на десет години. Дъщеря му се отрекла от врага на народа, изчезнала от живота на Умански, останала само случайно оцелялата снимка върху писалището на брюкселския професор; Присъдата от десет години вече изтичаше. Умански редовно получаваше броя на приспаднатите му работни дни, това живо го интересуваше. Дойде денят, когато Андреев отново бе поканен от професора на чай.
Ожуленото емайлирано канче, пълно с горещ чай, го очакваше. До канчето имаше чаша, истинска стъклена чаша, зеленикава, от мътно стъкло и невероятно мръсна дори за привикналия Андреев. Умански никога не я миеше. Това също беше откритие на професора, негов принос в науката хигиена, принцип, към който той твърдо, настойчиво, с педагогическа търпимост се придържаше през целия си живот.
— При нашите условия мръсната чаша е по-чиста, по-стерилна от измитата. Това е най-добрата хигиена, може би единствената… Разбирате ли?
Умански щракна няколко пъти с пръсти.
— В кърпата има повече инфекция, отколкото във въздуха. Ерго: чашата не трябва да се мие. Моята чаша е староверска, лична. Не бива и да се изплаква — във въздуха има по-малко инфекция, отколкото във водата. Това е азбуката на санитарията и хигиената. Разбрахте ли? — Умански присви очи: — Това откритие е валидно не само за моргата.
Още през четиридесет и шеста година в моргата на болницата след поредното пиене на чай с Андреев и след лингвистичното заклинание, Умански бе зашепнал, почти задъхан, на ухото на Андреев:
— Най-важното е да надживеем Сталин. Всички, които го надживеят, ще оцелеят. Разбрахте ли? Невъзможно е проклятията, които му отправят милиони хора, да не се материализират. Разбрахте ли? Той непременно ще умре от тази всеобща омраза. Ще се разболее от рак или от нещо подобно! Ще оцелеем.
Андреев мълчеше.
— Разбирам и одобрявам вашата предпазливост — каза Умански, вече без да шепне. — Мислите си, че съм провокатор. Аз съм на седемдесет години.
Андреев мълчеше.
— Правилно мълчите — рече му професорът. — Имало е и седемдесетгодишни старци-провокатори. Всичко, е имало…
Андреев мълчеше, възхитен от Умански, без да има сили да надмогне себе си и да заговори. Това механично, всесилно мълчание беше част от поведението, с което Андреев беше свикнал през време на живота си в лагера, живот, изпълнен с много обвинения, следствия и разпити — вътрешни правила, които никак не беше лесно да се нарушат, да се отхвърлят. Андреев стисна ръката на Умански, сухата му, гореща малка старческа длан със силни, горещи пръсти.
Когато присъдата на професора изтече, той пожизнено бе въдворен в Магадан. Умря на 4 март 1953 година, като до последния си час продължи лингвистичния труд, никому незавещан и от никого непродължен. Професорът така и не научи, че е създаден електронен микроскоп и че хромозомната теория е потвърдена експериментално.
Информация за текста
© Варлам Шаламов
© 1994 Александър Талаков, превод от руски
