— Десетки мои познати в Магадан, които също са с КРТД, са получавали такава работа.
— Е, тогава, значи, действа отнемането на правото на кореспонденция.
— А какво е това?
Обясних на Иван, че във всяко лично досие на изпратения в Колима е вмъкнат формуляр с печатарски шрифт и с празно място за името и останалите опознавателни данни: 1) да се лиши от право на кореспонденция; 2) да се използва изключително за тежка физическа работа. Ето този втори пункт беше основният, на неговия фон правото на кореспонденция беше дреболия, въздух под налягане. Нататък вървяха указания: да не се разрешава използването на апаратура за свръзка — очевидна тавтология, ако говорим за правото на кореспонденция на хора, поставени в особени режимни условия.
И последният пункт — всеки началник на лагерно подразделение трябва да осведомява за поведението на горепосочения не по-рядко от веднъж на тримесечие.
— Само че аз не съм виждал такъв формуляр. Нали съм ти гледал досието, аз сега по съвместителство съм и завеждащ учебната част.
После мина ден, не повече. Работех в забоя, на изкопите на склона на планината, покрай ручея, на Черното езеро. Палех огън против комарите и много-много не се стараех да изпълнявам нормата.
Храстите се разтвориха и към моя изкоп се приближи Иван Богданов, седна, запали цигара, взе да си рови в джобовете.
— Да не е това?
В ръцете му беше един от двата екземпляра на прословутото лишаване от „правото на кореспонденция“, изскубната от личното досие.
— Разбира се — замислено каза Иван Богданов — личното досие се съставя в два екземпляра: единият се пази в централната картотека на УРО, а втория пътешества по всички ОЛП-та и техните кътчета заедно със затворника. Но все пак нито един местен началник няма да пита в Магадан дали в твоето досие има хартийка за лишаване от правото на кореспонденция.
Богданов пак ми показа хартийката и я изгори в пламъците на моя малък огън.
— А сега да подадеш молба за пазач.
Но за пазач не ме взеха, а дадоха тази длъжност на Гордеев, есперантист с двайсет годишна присъда по член петдесет и осем, но тропач.
След известно време Богданов — началникът на района, а не счетоводителят — беше свален заради пиянство и мястото му зае инженер Виктор Плуталов, който за първи път организира делово, по един инженерен, строителен начин, работата в нашето въглищно разузнаване.
Ако управлението на Парамонов беше белязано с присвоявания, а управлението на Богданов — с преследване на враговете на народа и непробудно пиянство, то Плуталов за първи път показа какво значи работен фронт — не какво е донос, а именно работен фронт — количеството кубически метри, които всеки може да изкопае, ако работи и в ненормалните колимски условия. Ние познавахме само унизителния безперспективен труд, многочасовия, безсмисления.
Впрочем, ние навярно грешахме. В нашия подчинен принудителен труд от слънце до слънце — а този, който познава навиците на полярното слънце, знае какво значи това — беше скрит някакъв възвишен смисъл, имаше държавен смисъл именно в безсмислеността на труда.
Плуталов се опита да ни покаже другата страна на собствената ни работа. Плуталов беше нов — току- що беше пристигнал от континента.
Любимата му поговорка беше: „Аз нали не съм служител на НКВД“.
За съжаление нашето разузнаване не намери въглища и участъкът ни беше закрит. Част от хората бяха изпратени в Хета (където тогава дневалничеше Анатолий Гидаш) — Хета е на седем километра от нас — а друга част беше пратена в Аркагала, в шахтата на Аркагалинския въглищен район. И аз заминах за Аркагала и вече след година, когато бях грипозен в бараката и се страхувах да поискам освобождаване от Сергей Михайлович Лунин, покровител само на апашите и на онези, към които началството е благосклонно, аз се превъзмогвах, отивах в шахтата, изкарвах грипа на крак.
И ето че тук, в грипозното бълнуване в аркагалинската барака ужасно ми се дояде лук, какъвто не бях опитвал от Москва, и макар никога да не съм бил любител на лучената диета — неизвестно по какви причини сънувах този сън със страстната жажда да захапя глава лук. Лекомислен сън за един колимчанин. Така си и помислих на събуждане. Но се събудих не от звънтенето на релсата, а както често се случваше, един час преди развода.
Устата ми беше пълна със слюнка, призоваваща лука. Помислих си, че ако се случи чудо — да ми се яви глава лук, значи ще оздравея.
Станах. По дължината на цялата барака, както навсякъде, имахме дълга маса с две пейки от двете й страни.
С гръб към мен, облечен с куртка и кожух, седеше някакъв човек, който се обърна с лице към мен. Това беше Иван Богданов.
Здрависахме се.
— Е, поне един чай да пийнем за срещата, а хляб всеки си има собствен — казах аз и отидох за канче. Иван извади своето канче, хляба си. Пристъпихме към чая.
— Черното езеро го закриха, даже няма пазач. Всички заминаха, всички. Аз като счетоводител се озовах в най-последната група и ето ме тук. Мислех, че сте по-добре с продуктите. Защо ли се надявах, можех да взема консерви. Сега в скатката имам само няколко глави лук на дъното — нямаше къде да ги дена и ги пъхнах в скатката.
Аз пребледнях.
— Лук?
— Ами да, стар лук. Ти да не превъртя?
— Давай го тука!
Иван Богданов преобърна наопаки торбата. Около пет глави лук затропаха по масата.
— Имах и повече, но ги раздадох по пътя.
— Няма значение колко са. Лук! Лук!
— Какво става, да нямате скорбут?
— Не е скорбут, после ще ти разкажа. След чая. — Разказах на Богданов цялата си история.
После Иван Богданов работеше по специалността си в счетоводството на лагера и посрещна войната в Аркагала. Аркагала беше управлението на района — срещите на битовия с подопечния му трябваше да се преустановят. Но понякога се срещахме и си разказвахме по нещо един на друг.
През четиридесет и първа година над главата ми изтрещя първата гръмотевица под формата на опит да ми пришият фалшиво дело за авария в шахтата. Опитът се провали заради неочаквания инат на човека, с когото работехме в тандем и който всъщност беше предизвикал аварията, черноморския моряк Чудаков. Когато Чудаков излежа трите си месеца в изолатора, излезе на свобода, тоест в зоната, и се видяхме с него, той ми разказа подробности от своето следствие. Аз пък разказах за всичко това на Богданов — не че го молех за съвет, никой в Колима не само че няма нужда от съвети, но и няма право на съвети, способни да натежат на психиката на този, от когото се иска съветът, и да предизвикат неочакван взрив в резултат на обратното желание. В най-добрия случай търсеният за съвет не отговаряше, не обръщаше внимание, не помагаше.
Богданов се заинтересува от моя проблем.
— Аз ще разбера! От тях ще го разбера — каза той, като посочи хоризонта с изразителен жест, в посока на конната база, където се беше свила къщичката на следователя. — Аз ще разбера. Нали съм работил при тях. Аз съм тропач. От мене няма да крият.
Но Иван не успя да си изпълни обещанието. Мен вече ме бяха пратили в спецзона в Джелгала.
Информация за текста
© Варлам Шаламов
© 2010 Татяна Ваксберг, превод от руски
