Алексеев за ръцете, за главата, за краката.
И Александър Георгиевич рече, като сочеше епилептика: „Първият чекист.“
— Следователят ми е някакво хлапе, нямам късмет. Нищичко не знае за революционерите, есерите за него са нещо като мастодонти. Само крещи: „Признайте си! Мислете!“
Казвам му: „Знаете ли кои са били есерите?“ — „Е?“ — „Щом ви казвам, че не съм го правил, значи не съм. А ако искам да излъжа — никакви заплахи не ще променят решението ми. Би трябвало поне малко да познавате историята…“
Говорехме след разпита, но от думите му не личеше да се вълнува.
— Не, не ми крещи. Прекалено възрастен съм. Само повтаря: „Помислете си.“ И седим. Часове наред. После подписвам протокола и се разделяме до другия ден.
Измислих как да не скучая по време на разпитите. Броя шарките по стената. Стената е с тапети. Хиляда четиристотин шестдесет и две еднакви фигури. Това е резултатът от изследването на днешната стена. Просто по този начин се разсейвам.
Репресии е имало и ще има. Докато съществува държавата.
Опитът, героичният опит на политически каторжник на пръв поглед не беше нужен за новия живот, който тръгваше по нов път. И изведнъж се оказа, че пътят изобщо не е нов, че има нужда от всичко: и от спомените за Гершуни, и от поведението по време на разпити, и от умението да се броят шарките на тапетите, докато те разпитват. И героичните сенки на другарите, отдавна умрели в царската каторга, на бесилото.
Андреев бе оживен, с приповдигнато настроение, но това не беше нервна възбуда, която обзема почти всички, озовали се в затвора. Та нали следствените дори се смеят по-често, отколкото трябва, по всякакъв най-дребен повод. Този смях, това перчене са защитна реакция на арестанта, особено пред хора.
Оживлението на Андреев беше от съвсем друг род. Това бе сякаш вътрешно задоволство, че отново е в позицията, която беше заемал през целия си живот, която му бе скъпа и която сякаш водеше началото си от едно време. Излизаше, че днес все още имаше нужда от него.
Андреев не се интересуваше от достоверността или фалшивостта на обвиненията. Знаеше какво представляват масовите репресии и не се учудваше на нищо.
В килията ни живееше и Льоня, седемнадесетгодишен младеж от едно забутано селце на Тумски район, Московска област. Неграмотен, той смяташе, че Бутирският затвор представлява върхът на щастието — хранят те „на корем“, а и хората какви са свестни! За половин година следствие Льонка беше научил повече неща, отколкото през целия си предишен живот. Та нали в килията всеки ден се четяха лекции и макар затворническата памет трудно да усвоява чутото, прочетеното, все пак в мозъка на Льонка бяха останали много нови, важни неща. Хич не го беше еня за собственото му „дело“. Бе обвинен в същото, в което и „злоумишленикът“ на Чехов — през 1937 година отвинтвал гайки от релсите на железопътната линия и ги използвал за риболовни тежести. Това бе явен петдесет и осем — седем: вредителство. Но Льонка имаше и петдесет и осем — осем: терор!
— Това пък какво е? — попитахме го по време на един от разговорите.
— Съдията ме преследваше с револвер в ръка.
Дълго се смяхме на този отговор. Но Андреев ми рече тихо и сериозно:
— Политиката не познава понятието „вина“. Разбира се, Льонка си е Льонка, ами Михаил Гоц — та той бе паралитик.
Това беше блажената пролет на тридесет и седма година, когато още не биеха по време на следствието, когато „пет години“ бе печатното постановление на Специалните съвещания. „Пет години в край далечен“, както се изразяваха тия от украинското НКВД. По онова време на работниците в тези учреждения вече не им викаха чекисти.
Радвахме се на „петарките“ — руснакът е свикнал да се радва, че не са десет, не са двадесет и пет, няма да е разстрел. Радостта беше безпричинна — всичко това предстоеше. Всички бързаха да излязат „на свобода“, на „чист въздух“ — там, където се зачитат отработените дни.
— Ами вие?
— Нас, бившите политкаторжници, ни събират в Дудинка, за интерниране. До живот. Нали съм на много години.
Впрочем вече се използваше „стоенето“, когато по няколко денонощия не ти дават да спиш, „конвейерът“, когато следователите, привършили дежурството, се сменяха, а разпитваният оставаше да седи на стола, докато не губеше съзнание.
Но „метод №3“5 все още предстоеше.
Разбирах, че дейността ми в затвора допада на стария каторжник. Не бях новак и знаех с какво и как да утеша падналите духом… Бяха ме избрали за старейшина на килията. В мен Андреев виждаше себе си на младини. И вечният ми интерес и уважение към миналото му, това, че разбирах неговата съдба, му бе приятно.
Дните в затвора не минаваха напразно. Вътрешното самоуправление в Бутирския следствен затвор имаше свои закони и спазването им възпитаваше характера, успокояваше новаците — беше от полза.
Всеки ден се четяха лекции. Новодошлите можеха да разкажат нещо интересно за своята работа, за живота си. И днес си спомням колоритния разказ на един обикновен шлосер-монтажник за Днепрострой.
Доцентът от Военновъздушната академия Коган изнесе няколко лекции — „Как хората измерили Земята“ и „Светът на звездите“.
Жоржик Коспаров — син на първата секретарка на Сталин, която „главният пилот“ затрил из лагерите и далечните краища — ни разправяше за живота на Наполеон.
Екскурзоводът от Третяковската галерия разказваше за Барбизонската живописна школа.
Планът на лекциите беше безкраен. Той се пазеше в паметта на старейшината, „култорга“…
Всеки, който влизаше, всеки новак обикновено успявахме да го придумаме още същата вечер да разправи за новините от вестниците, слуховете, за какво се говори из Москва. Когато арестантът свикваше с обстановката, той намираше в себе си сили и за лекция.
Освен това в килията винаги имаше много книги — от прочутата библиотека на Бутирския затвор, която не знаеше що е конфискация. Тук имаше много книги, които липсваха в „свободните библиотеки“. „История на интернационала“ от Илес, „Записките“ на Масон, книгите на Кропоткин. Фондът на библиотеката се състоеше от арестантски пожертвувания. Това бе вековна традиция.
Вече след мен, в края на тридесетте години, и в тази библиотека бе направена „чистка“.
Подследствените учеха чужди езици, четяха на глас — О’Хенри, Лондон — това се предхождаше от лекции за творчеството, за живота на тези писатели. От време на време — веднъж седмично — се правеха концерти, на които капитанът далечно плаване Шнайдер показваше фокуси, а Герман Хохлов — литературен критик от „Известия“, рецитираше стихове на Цветаева и Ходасевич.
Хохлов беше емигрант, завършил руския университет в Прага и много искал да му позволят да се върне в родината. Тя го посрещнала с арест, със следствие, с присъда за лагер. Никога вече не чух за него. Роговите рамки на очилата му, късогледите сини очи, русата мръсна коса…
Освен общообразователните занятия в килията често пламваха спорове, дискусии на много сериозни теми.
Спомням си как Арон Коган, млад, невъздържан човек, твърдеше, че именно интелигенцията дава примери на революционно поведение, на революционна доблест, че тъкмо тя е способна на висш героизъм — по-голям от този на работниците, на капиталистите, макар интелигенцията да е междукласова, „колебаеща се“ прослойка.
Аз, с моя тогава все още малък лагерен опит, имах друга представа за поведението на интелигента в труден момент. Религиозните хора, сектантите — ето кои според мен бяха най-непоколебимите духовно.
Тридесет и осма година напълно потвърди правотата ми — но Арон Коган вече не беше между живите.
— Лъжесвидетел! Моят приятел! Какво доживяхме.
— Още нищо не сме доживели. Уверявам те, че ако срещнеш този подлец — ще го заприказваш така, сякаш нищо не се е случило.
Така и стана. По време на една от „сухите бани“ — така наричаха в Бутирския затвор претърсванията —
