естествено, памучен, но все пак плетен, истински шал.
Заедно излизахме на развод, на развод „без последния“, както образно и страшно се наричат в лагерите такива разводи. Развод „без последния“. Надзирателите сграбчваха хората, войникът от конвоя блъскаше с приклада, за да изтика, избута тълпата дрипльовци надолу по ледения хълм, а които не успяваха, които закъсняваха — тъкмо това се наричаше „развод без последния“, ги хващаха за ръцете и за краката, залюляваха ги и ги запокитваха по заледения склон. И аз, и Рабинович гледахме по-бързо да скочим надолу, да се строим и да се изтъркаляме до площадката, където конвоят вече ни очакваше и ни строяваше с юмруци в редици, за работа. В повечето случаи успявахме да стигнем до долу съвсем благополучно, успявахме да се довлечем живи до забоя — пък каквото е рекъл Господ.
Последният, който закъсняваше, когото бяха хвърлили надолу по хълма, го връзваха за краката за един конски впряг и го влачеха до забоя, до работното място. И Рабинович, и аз успяхме да се спасим от това убийствено возене.
Мястото на лагерната зона беше избрано така, че да се връщаме от работа по нанагорнището, да се катерим по стъпалата, вкопчвайки се в остатъците от оголените, изпочупени храстчета, да пълзим нагоре. След работния ден в златодобивния забой човек би трябвало да няма сили да пълзи нагоре. И все пак ние пълзяхме. И макар след половин или един час — най-сетне допълзявахме до стаята на дежурния, до зоната, до бараките, до жилищата си. На фронтона на портала можеше да се прочете познатият надпис: „Трудът е въпрос на чест, въпрос на слава, въпрос на доблест и геройство.“ Отивахме в стола, пиехме нещо от паниците, влизахме в бараката и лягахме да спим. На сутринта всичко започваше отначало.
Тук не всички гладуваха, ала така и не разбрах как ставаше. Когато времето се позатопли, напролет, настанаха белите нощи и в лагерния стол започнаха страшните игри „на жива стръв“. На една празна маса се поставяше дажба хляб, сетне затворниците се криеха по ъглите и чакаха някоя гладна жертва, някой фитил да се приближи, омагьосан от хляба, и да посегне, да грабне дажбата. Тогава всички изскачаха от ъглите си, от мрака, от засадата и нанасяха жесток побой на крадеца, на този жив скелет — нов вид развлечение, което не бях срещал никъде, освен в Джелгал. Организатор на тези забавления беше доктор Кривицки, стар революционер, бивш заместник народен комисар на отбранителната промишленост. Заедно с журналиста от вестник „Известия“ Заславски Кривицки беше главният организатор на тази кървава „жива стръв“, на този страшен капан.
Имах шал, памучен, естествено, но плетен, истински шал. Подари ми го един фелдшер от болницата, когато ме изписваха. Щом стовариха групата ни на мината „Джелгал“, пред мен изникна някакво сиво, каменно лице с дълбоко изсечени северни бръчки, с петна от стари измръзвания.
— Да се трампим!
— Не.
— Продай ми го!
— Не.
Всички местни — а около нашият камион се бяха събрали двадесетина души — ме гледаха с учудване, поразени от лекомислието ми, от глупостта и от гордостта ми.
— Това е старейшината, лагерният старейшина — подсказа ми някой, ала аз поклатих глава.
Веждите на каменното лице се вдигаха. Старейшината ме посочи на някого с кимване.
Но в тази зона не смееха да грабят открито. Много по просто беше другото — и аз знаех какво ще бъде това друго. Завързах шала на възел около врата си и вече никога не го свалих — нито в банята, нито нощем, никога.
Лесно бих могъл да го опазя, ала ми пречеха въшките. В шала те бяха толкова много, че той мърдаше, когато го свалях за миг, за да го изтърся от паразитите, и го слагах на масата до лампата.
Около две седмици се борих със сенките на крадците, като си внушавах, че това са само сенки, а не крадци. За тези две седмици един-единствен път закачих шала на нара точно пред себе си и се извърнах, за да си сипя канче вода — и шалът мигновено изчезна, грабнат от опитната ръка на крадеца. Толкова се бях уморил да се боря за този шал, в такова напрежение ме държеше тази надвиснала кражба, за която знаех, която усещах, почти я виждах, че дори се зарадвах — вече няма за кое да треперя. И за първи път след идването си в „Джелгал“ заспах дълбоко и сънувах хубав сън. А може би защото бяха изчезнали наведнъж хиляди въшки и тялото ми веднага бе почувствало облекчение.
Исай Рабинович съчувствено наблюдаваше героичната ми борба. Естествено, той не ми помагаше да запазя въшливия си шал. В лагерите всеки сам се грижи за себе си, — пък и аз не чаках помощ.
Но Исай Рабинович — тъкмо беше работил няколко дни в канцеларията — ми пъхна в ръката един купон за обяд, по този начин се опита да ме утеши. И аз му благодарих.
След работа всички веднага си лягаха, като си постилаха за спане мръсните работни дрехи.
Исай Рабинович ми рече:
— Искам да се посъветвам с вас по един въпрос. Няма връзка с лагера.
— За генерал Дьо Гол ли?
— Не се смейте. Получих важно писмо. Тоест важно за мен.
Напрегнах цялото си тяло и прогоних дрямката, която ме налягаше, отърсих се и го заслушах.
— Вече съм ви казвал, че дъщеря ми и жена ми са в Москва. Не са ги закачали. Дъщеря ми иска да се омъжи. Получих писмо от нея. И от годеника й — ето. — Рабинович измъкна изпод възглавницата си пачка писма — връзка красиви листове, изписани с четлив, енергичен почерк. Взрях се — буквите не бяха руски, а латински.
— От Москва са позволили писмата да ми бъдат препратени. Знаете ли английски?
— Аз? Английски? Не.
— На английски са. От годеника. Иска разрешение да се ожени за дъщеря ми. Пише ми: моите родители вече дадоха съгласието си, остава само да получим съгласието от родителите на бъдещата ми съпруга. Моля ви, скъпи татко… А ето писмото от дъщеря ми. Татко, бъдещият ми съпруг, морският аташе на Съединените американски щати, капитан първи ранг Толи, те моли да разрешиш нашия брак. Татко, отговори по- бързо.
— Що за безсмислица? — рекох.
— Не е никаква безсмислица, а писмо на капитан Толи до мен. И писмо от дъщеря ми. И писмо от жена ми.
Рабинович напипа една въшка в пазвата си, измъкна я и я смачка върху нара.
— Дъщеря ви моли за вашето разрешение да се омъжи?
— Да.
— Годеникът на дъщеря ви, морският аташе на Съединените щати, капитан първи ранг Толи моли за разрешение да се ожени за дъщеря ви?
— Да.
— Ами че тичайте при началника и напишете заявление да ви разрешат да изпратите бързо писмо.
— Само че аз не искам да давам съгласието си за този брак. Ето за това искам да се посъветвам с вас.
Бях зашеметен — просто от тези писма, от чутото, от тази постъпка.
— Ако дам съгласието си за този брак — никога вече няма да я видя. Тя ще замине с капитан Толи.
— Чуйте ме, Исай Давидович. Скоро ще навършите седемдесет. Смятам ви за разумен човек.
— Просто така чувствам, още не съм го обмислил. Отговора ще изпратя утре. Време е да спим.
— Хайде по-добре да отпразнуваме това събитие утре. Ще изядем кашата преди чорбата. А чорбата — след кашата. И можем да си препечем малко хляб. Да го направим на сухар. Или да го сварим във вода. А, Исай Давидович?
Дори земетресение не би отнело съня, забравата. Затворих очи и забравих за капитан Толи.
На другия ден Рабинович написа писмото и го пусна в пощенската кутия до стаята на дежурния.
Скоро след това ме закараха на съд, осъдиха ме и една година по-късно ме върнаха в същата специална зона. Нямах шал, онзи старейшина също вече го нямаше. Пристигнах — най-обикновен лагерен фитил, мръшляк без особени белези. Но Исай Рабинович ме позна и ми донесе парче хляб. Исай Давидович се беше закрепил в канцеларията и вече не мислеше за утрешния ден. А се беше научил на това в забоя.
— Вие, струва ми се, бяхте тук, когато дъщеря ми щеше да се омъжи?
— Бях, точно така.
