с победа… В паметта ми се появи име:
Чеканов!
Да, това беше той, Льоша Чеканов, моят съсед от Бутирския затвор, онзи, когото бях избавил от страха му пред следователя. Спасението се беше явило в моята студена и гладна барака — осем години бяха минали оттогава, осем века, отдавна беше дошъл дванадесети век, скитите вече оседлаваха конете си по камъните на Колима, скитите вече погребваха царе в мавзолеите и милиони безименни бачкатори бяха полагани нагъсто в братските могили на Колима.
Да, това беше той, Льоша Чеканов, спътник на моята светла младост, на светлите ми илюзии от първата половина на тридесет и седма година, които още не знаеха каква съдба ги очаква.
Спасението се яви в моята гладна и студена барака в образа на Льоша Чеканов, техник-строител по специалност, новия ни десетник.
Това беше страхотно! Това беше от онези чудесни събития, които си беше струвало да се чакат осем години!
„Издрапването“ — позволявам си да заявя авторство върху този неологизъм или поне върху временната му форма. Пътникът, който успее да „издрапа“, не го прави за един ден. Най-напред трупа някакви загуби — първо физически, а после нравствени — и събира остатъците от онези нерви, съдове и тъкани, които вече не му стигат, за да удържи предишните си чувства.
На смяна идва нещо ново — ерзац-чувства, ерзац-надежди.
В процеса на „издрапването“ настъпва някакъв предел, когато се губят последните опори, има граница, отвъд която всичко се разпростира от другата страна на доброто и злото, а самият процес на „издрапване“ лавинообразно се ускорява. Верижна реакция, ако си служим със съвременен език.
Тогава не знаехме за атомната бомба, за Хирошима и Ферми. Но твърде добре ни беше известна неудържимостта, необратимостта на „издрапването“.
За тази верижна реакция в езика на криминалните има едно гениално прозрение — влезлият в речника термин „да летиш под наклон“ — абсолютно точен термин, създаден без статистиката на Ферми.
Точно затова в малобройната статистика и в многобройните мемоари е отбелязана една точна и исторически постигната формула: „човек може да издрапа за две седмици“. Това е нормата за якия, ако го държат на колимския петдесет-шестдесет градусов студ по четиринадесет часа на ден в тежка работа, ако го бият, ако го хранят само с лагерна дажба и не му дават да спи.
При това аклиматизирането в Далечния север никак не е лесна работа.
Затова децата на Медведев не могат да разберат защо толкова бързо е умрял баща им — здрав мъж на около четиридесет години, който е изпратил първото си писмо от парахода в Магадан, а второто от болницата Сеймчан, като болничното писмо се е оказало и последно. Затова генерал Горбатов за две седмици стана пълен инвалид, след като попадна в мината „Малдяк“ и само случайното му изпращане на риболов на брега на Ола му спаси живота. Затова и Орлов, референт на Киров, към времето на разстрела му в „Партизан“ през зимата на 1938 година вече беше „пътник“ който все едно не би си намерил място на земята.
Две седмици — точно това е срокът, в който здравият човек се превръща в „пътник“.
Аз знаех всичко това, разбирах, че в труда спасение няма, и скитах от болницата до забоя и обратно осем години подред. Най-после беше дошло спасението. В най-нужния момент ръката на провидението доведе Льоша Чеканов в нашата барака.
Потънах в здрав, весел сън, със смътното усещане за някакво радостно събитие, което ще настъпи всеки момент.
На следващия ден по време на развода — така се нарича накратко процедурата за развеждане по работните места, която в Колима се извършва в един и същи час и за десетниците, и за милиони хора, призовани от звъна на желязо по релсата, сякаш това е призив на мюезина, сякаш е камбанен звън от камбанарията на Иван Велики — а Грозни и Велики са синоними в руския език — тогава се убедих в чудесната си правота, в чудесната си надежда.
Новият десетник наистина беше Льоша Чеканов.
Но в такава ситуация не е достатъчно ти да разпознаеш човека, трябва и теб да те познаят в това двустранно, взаимно облъчване.
По лицето на Льоша Чеканов ясно пролича, че той ме е познал и че, разбира се, ще ми помогне. Льоша Чеканов топло се усмихна.
Той веднага се осведоми от бригадира за моето трудово поведение. Характеристиката ми беше отрицателна.
— Я да те видим, шибаняко — на висок глас каза Льоша Чеканов, докато ме гледаше право в очите — да не мислиш, че щом сме от един затвор, значи няма да работиш? Аз не помагам на кръшкачите. Изкарай си го с труд. С честен труд.
От този ден нататък започнаха да ме юркат по-усърдно от преди. След няколко дни Льоша Чеканов обяви на развода:
— Не искам да те бия заради това как работиш, просто ще те изпратя в участъка, в зоната. Там ти е мястото, шибаняк такъв. Отиваш в бригадата на Полупан. Той ще те научи на ум и разум! Познат съм ти бил! От едно време! Приятел съм ти бил! Точно вие ни съсипахте, изроди такива. Осем години страдам тука заради тия гадове ентелегентите!
В същата вечер бригадирът ме отведе до участъка с един вързоп. В централния участък на управлението на мини „Спокойни“ аз бях настанен в барака, където живееше бригадата на Полупан.
Със самия бригадир се запознах още на следващата сутрин — на развода.
Бригадирът Сергей Полупан беше младо момче на около двадесет и пет години, с открито лице и рус перчем като на криминалните. Но Сергей Полупан не беше криминален. Той беше дете на природата, селско момче. Полупан беше изметен с желязната метла през тридесет и седма година, беше получил присъда по член петдесет и осем и беше предложил на началството да изкупи вината си, като добута враговете до ангелски вид.
Предложението беше прието и в рамките на бригадата на Полупан беше оборудвана нещо като наказателна рота с непостоянен, променлив списъчен състав. Това беше наказание в самото наказание, затвор в самия затвор на наказателната мина, която още не съществуваше. Ние строяхме зона и селище за нея.
Бараката беше от наскоро отрязани лиственици, от влажните стволове на дървото, което като хората в Далечния север се бори за живота си и затова е ъгловато и чворесто, а стволът му е огънат. Тези влажни бараки не се затопляха с печки. Никакви дърва не биха стигнали, за да изсушат тези тристагодишни тела, израснали в блатото. Хората бяха тези, които сушаха бараката, телата на строителите.
Точно тук започна една от моите неволи.
Всеки ден пред очите на цялата бригада Сергей Полупан ме биеше: с крака, с юмруци, с прът, с дръжка на кирка, на лопата. Изчукваше от мен ентелегента.
Биенето се повтаряше ежедневно. Бригадирът Полупан носеше телешко яке, розово яке от телешка кожа — нечий подарък или подкуп, с който човек можеше да се откупи от юмруците, да измоли поне един ден почивка.
Познавам много такива ситуации. Самият аз нямах яке, но и да имах, не бих го дал на Полупан, освен ако криминалните не ми го изтръгнат от ръцете, ако не ми го смъкнат от раменете.
След като се разгорещеше, Полупан си сваляше якето и оставаше по антерия, за да борави още по- свободно с лоста и кирката.
Полупан ми изби няколко зъба, пукна ми ребро.
Всичко това се правеше пред очите на цялата бригада. В бригадата на Полупан имаше около двадесет човека. Бригадата беше с непостоянен, променлив състав, беше учебна бригада.
Сутрешните побоища продължиха толкова време, колкото прекарах в тази мина, мина „Спокойни“…
След рапорт на бригадира Полупан, одобрен от началника на мината и от началството на ОЛП, аз бях изпратен в Централното северно управление — в селището Ягодное, като злостен кръшкач, на когото трябва да му се образува наказателно дело и да му се издаде нова присъда.
По време на следствието лежах в изолатора в Ягодное, образуваха ми дело, тръгнаха разпити. Инициативата на Льоша Чеканов се очерта достатъчно ясно.
