Не можех да повярвам на ушите си. Нима чувах тези думи от Тото — скитника от бедните квартали около Бастилията? Това наистина ме обърка! Нима и Антарталия реагираше по същия начин — той, който през целия си дълъг живот бе пребърквал джобовете на другите? Истинско чудо. А Дьопланк, този професионален сводник — нима дори той не мислеше да намери някоя подходяща мацка и да започне да я експлоатира? Още по-невероятно. И четиримата избухнахме в смях.
— Хайде стига, бе! Тази сценка си заслужава да се запомни. Ако утре някой от нас се върне на Монмартър и я разкаже насред Плас Бланш, никой няма да му повярва!
— Хората от нашата среда ще повярват, приятелю. Те ще ни разберат. Само мърльовците ще се смеят. Повечето французи не допускат, че един човек с минало като нашето може да стане почтен. Тук е разликата между венецуелския и нашия народ. Разказах ви за оня човек от Ирапа, бедния рибар, който обясни на полицейския префект, че една душа никога не е напълно загубена и че трябва да й се даде шанс и да й се помогне да стъпи на правия път. Почти неграмотните рибари от залива Пария, изгубени на края на света някъде из огромното устие на Ориноко, показаха повече хуманизъм от много наши съграждани. Прекомерният технически прогрес, напрегнатият живот, обществото, стремящо се единствено към нови технически изобретения и по-лек живот… У нас вкусват научните открития така, както се смуче захарна пръчка — апетитът за удобства се разгаря, а заедно с него и решимостта да ги постигнеш. Всичко това убива душата, съпричастието, съчувствието, благородството. Нямаш вече време да се занимаваш с околните, още по-малко с грешките на правосъдието. В тази пустош тук дори властите гледат по друг начин на нещата. Те са отговорни за общественото спокойствие и въпреки това рискуват да си навлекат големи неприятности, но да спасят човека. А това е прекрасно.
Имах чудесен костюм в морскосиньо, подарен ми от моя ученик, който днес е полковник. Преди месец той замина за офицерската школа, след като на конкурса се класира сред първите трима. Радвах се, че с уроците, които му давах, съм допринесъл поне малко за успеха му. Преди да отпътува, той ми подари някои почти нови дрехи. Стояха ми много добре. Благодарение на него — Франсиско Боланьо, сержант от националната гвардия и глава на семейство, щях да изляза оттук облечен като добър гражданин.
Този висш офицер, който сега е полковник в националната гвардия, в продължение на двадесет и шест години ме удостоява с благородното си и безкористно приятелство. Той олицетворява честността, благородството и най-възвишените чувства, които човек може да притежава. Въпреки високия му пост във военната йерархия, той нито веднъж не пропусна да ми засвидетелства другарството си и да ми помогне, ако имам нужда. Дължа много на полковник Франсиско Боланьо Утрера.
Да, бих направил дори невъзможното, за да остана почтен. Единственото неудобство е, че никога не съм работил и нищо не умея да върша. Ще се наложи да се захващам с какво ли не, за да си изкарвам хляба. Няма да е лесно, но ще успея. От утре ще бъда човек като всички останали. Загуби баса, прокуроре, аз завинаги излязох от блатото.
Въртях се в хамака си, неспособен да заспя през последната нощ от моята затворническа одисея. Станах, прекосих градината, за която толкова добре се грижех през изтеклите месеци. Луната осветяваше всичко като че ли беше ден. Реката безшумно течеше към устието си. Не се чуваха птичи гласове — дори птичките спяха. Небето беше осеяно със звезди, но луната грееше така ярко, че трябваше да й обърнеш гръб, за да ги забележиш. Пред мен се разстилаше джунглата, чиято плътност беше разкъсвана само от поляната, където се издигаше селото Елдорадо. Дълбокият покой на природата подейства отпускащо на нервите ми. Лека-полека възбудата ми стихна, а ведрината наоколо ми вдъхна спокойствието, от което се нуждаех.
Чудесно си представях мястото, където утре щях да сляза от лодката, за да стъпя на земята на Симон Боливар — човека, освободил страната от испанското иго и завещал на синовете си онези чувства на човеколюбив и милосърдие, благодарение на които днес започвах живота си наново.
Бях на тридесет и седем години — все още млад. Чувствах се в чудесна физическа форма. Досега не бях боледувал тежко, а и душевното ми равновесие — мисля, че имах право да го заявя със сигурност — беше напълно стабилно. Животът в блатото не беше оставил върху мен белезите на деградацията. Сигурно защото в нито един момент не се признах за победен.
През първите седмици на свободния ми живот трябваше не само да намеря начин да си изкарвам прехраната, но и да се погрижа за горкия Пиколино. С него поех тежка отговорност. Сложих голям товар на плещите си, но въпреки това смятах да изпълня даденото пред директора обещание и да не изоставям нещастника, преди да съм го настанил в болница, в ръцете на компетентен персонал.
Трябваше ли да известя татко, че съм вече свободен? От години той не бе чувал нищо за мен. Какво ли знаеше? Получавал е някакви новини единствено при редовните посещения на полицията по повод бягствата ми. Не, не биваше да бързам. Нямах право отново да разчоплям раната, която може би почти е зараснала през изтеклите години. Щях да му напиша, когато се установя, когато си извоювам положение, когато мога да му кажа: „Мили татко, твоето момче е на свобода, той стана добър и честен човек. Живее така и така, по такъв и такъв начин. Вече няма нужда да навеждаш очи, когато стане дума за него. Пиша ти, за да ти го съобщя, както и за да ти кажа, че те обичам и боготворя.“
Там върлува война. Кой знае дали фрицовете не са се настанили и в моето малко селце? Ардените не са важна част от Франция. Сигурно окупацията там не е пълна. Какво могат да търсят там поробителите освен кестенови гори? Да, ще пиша чак когато стана почтен и се почувствам достоен за баща си.
Къде да ида сега? Реших да се отправя към златните мини около едно селище на име Ле Каяо. Щях да прекарам именно там годината, през която не биваше да отивам в големите градове. Какво ли щях да работя там? Господ знае! Ей, не си струпвай предварително всички грижи на главата. Дори да се наложи да копаеш земята, за да си изкарваш хляба, просто ще се примириш и толкоз. Първо обаче трябва да се науча как да живея на свобода. Няма да е лесно. Като изключим няколкото месеца, прекарани в Джорджтаун, през последните тринадесет години не ми се е налагало да се грижа за прехраната си. Вярно, в Джорджтаун се справих доста добре. Сега авантюрата продължава и аз трябва да си изнамеря номера в живота — без да вредя никому, разбира се. Ще поживеем, ще видим. И така — до утре в Ле Каяо.
Седем часът сутринта. Ярко тропическо слънце, синьо безоблачно небе, птиците чуруликат и възпяват радостта си от живота, приятелите ми са се събрали около вратата на нашата градина. Пиколино е облечен чисто с цивилни дрехи, дори е обръснат. Всичко — природата, животните, хората, радостно честват моето освобождаване. Сред групичката на приятелите ми е и един лейтенант, който ще ни придружи до селището Елдорадо.
— Хайде! Да се целунем и да тръгваш — рече Тото. — Така ще е най-добре за всички ни.
— Сбогом, скъпи приятели. Потърсете ме, ако минете през Ле Каяо. Ако имам свой дом, той ще бъде широко отворен за вас.
— Сбогом, Папи, и на добър час!
Бързо стигнахме до кея и се качихме на лодката. Пиколино вървеше добре. Беше парализиран само от кръста нагоре, иначе краката му си бяха в ред. Пресякохме реката за по-малко от петнадесет минути.
— Ето ви документите на Пиколино. На добър час, французино. От този момент нататък сте свободни. Адиос!
Ето колко просто било да свалиш веригите, които влачиш от тринадесет години насам. „От този момент нататък си свободен.“ Обръщат ти гръб и по този начин ти показват, че вече си без надзор. Толкоз. Бързо изкачихме каменливата пътечка зад реката. Носехме само малък вързоп с три ризи и един панталон. Аз бях облечен в морскосиния си костюм, бяла риза и добре подбрана синя вратовръзка.
Както се досещате, да започнеш живота си наново не е като да пришиеш скъсано копче. И ако днес, двадесет и пет години по-късно, съм женен, баща на една дъщеря и живея щастливо в Каракас като венецуелец, то е, защото минах през много други авантюри, сполуки и неуспехи, но винаги като свободен човек и честен гражданин. Един ден може би ще ви разкажа за тях, както и за някои любопитни случки, които не намериха място в тази книга.
Информация за текста
© 1972 Анри Шариер
