— Не. Но е мой. А този тук — тупна ме по рамото — е приятел. Ясно?
— Ахъ — каза той без особен ентусиазъм и зашляпа към ръба на платформата, където бяха болтовете. Започна да дрънка някакво съобщение по опънатите корди.
Нощният град се простираше под нас като селце-играчка за плъхове: през дребничките прозорци проникваше светлина от свещи, само няколко ярки, светли квадрата искряха осветени от полюлеи на батерии и карбидни лампи. Представих си как старците играят безкрайните си игри на домино, свити под топлите, мазни капки вода, падаща от мокрото пране, окачено на жици, опънати между шперплатовите навеси. След това се опитах да си го представя как онзи търпеливо се катери нагоре през мрака със зорите си и грозната си туристическа фланелка, кротък и без да бърза. Как ли ни проследяваше?
— Добре — каза Моли. — Надушва ни.
— Пушиш? — Песът измъкна смачкан пакет от джоба си и изрови от него сплескана цигара. Взрях се в надписа й, докато той ми я запали с кибритена клечка. Йехеюан филтър, Пекинска цигарена фабрика. Разбрах, че Ни Теховете са черноборсаджии. Песът и Моли продължаваха с пазарлъка си, който като че ли се въртеше около желанието на Моли да използва някакво определено място в реалните владения на Ни Теховете.
— Направила съм ви куп услуги, човече. Искам този под. Искам и музиката.
— Ти не си Ни Тех…
Това трябва да беше продължило в течение на поне един усукан километър, докато Песът ни водеше по тресящи се мостчета и нагоре по въжени стълби. Ни Теховете лепват паяжините и местата си за събиране към структурите на града с масивни парчета епоксид и спят над бездната в платнени хамаци. Държавата им е толкова тъничка, че на места се състои само от стъпенки за ръцете и краката, прикрепени към куполните опори.
Убиващият под, така го нарече тя. Катерех се след нея, новите ми обувки на Еди Бакс се подхлъзваха по износения метал и влажния шперплат, и се чудех как ли може той да бъде по-убийствен, отколкото останалата част от територията им. В същото време усещах, че протестите на Песа са ритуални, и че тя вече очаква да получи поисканото, каквото и да беше то.
Някъде под нас Джонс трябваше да циркулира из резервоара си, усещайки първите гърчове на абстиненцията от боклука. Полицията ще доскучава на редовните посетители на Дрома с въпроси относно Ралфи. Какво е правил? С кого е бил, преди да излезе? И Якудза щеше да спуска призрачното си туловище над банките за данни на града, търсейки бледите ми образи, отразени в номерните сметки, транзакциите на службите за сигурност, сметките за услуги. Ние сме информационна икономика, учат ви на това в училище. Това, на което не ви учат е, че е невъзможно да се движиш, да живееш, да работиш на каквото и да е ниво без да оставяш следи, битове, изглеждащи без значение фрагменти персонална информация. Фрагменти, които могат да бъдат събрани, увеличени…
Но пиратът вече трябваше да е изстрелял нашето съобщение по линия за анонимни предавания към комспътника на Якудза. Простичко съобщение: Приберете си кучетата, или публикуваме програмата ви.
Програмата. Нямах представа какво съдържа. И сега нямам. Просто пях една песен, с нулево разбиране. Сигурно беше данни от научни изследвания, както Якудза си падаше по напредналите форми на индустриален шпионаж. Благовъзпитан бизнес — крадат от Оно-Сендай между другото, и дипломатично крият данните им срещу откуп, заплашвайки да притъпят върха на проучванията на конгломерата чрез публично оповестяване на продукта.
Защо тогава всеки да не може да играе? Ще бъдат ли те по-щастливи, ако имат какво да продадат обратно на Оно-Сендай, отколкото с един мъртъв Джони от улица „Памет“?
Тяхната програма вече пътуваше към адрес в Сидни, към място, което пазеше писма за клиенти и не задаваше въпроси, след като платиш дребна сума. Четвърта категория писмо. Бях изтрил повечето от другото копие и бях записал нашето съобщение в получилата се дупка, оставяйки от програмата само колкото да докаже със сигурност, че е истинската.
Китката ме болеше. Исках да спра, да легна и да заспя. Знаех, че скоро ще се изпусна и ще падна, знаех, че острите черни обувки, които купих за вечерта си като Еди Бакс, щяха да се плъзнат и да ме отнесат долу в Нощния град. Но той се надигаше в ума ми като евтина религиозна холограма, блестейки, и увеличеният чип на хавайската му фланелка се гърчеше като възстановителна снимка на покрито с купол градско ядро.
Така че вървях след Песа и Моли през рая на Ни Теховете, сглобен временно и нетрайно от отпадъци, които дори Нощният град не желаеше.
Убиващият под беше осем метра в диаметър. Някакъв гигант беше прокарал стоманен кабел напред и назад през бунище, и го беше стегнал здраво. Той скърцаше, когато се движеше, и се движеше непрекъснато, тресейки и люлеейки се, докато събиращите се Ни Техове се нареждаха по шперплатовите плоскости, които го обграждаха. Шперплатът беше посребрен от времето, полиран от дългата употреба и дълбоко набразден от инициали, заплахи и страстни декларации. Всичко това висеше на няколко други кабела, които се губеха в мрака зад яркия бял блясък на двата древни прожектора, окачени над Пода.
Момиче със зъби като Песа се стовари върху Пода на четири крака. Гърдите й бяха татуирани с индигови спирали. След това се метна през Пода, смеейки се, прегръщайки се с момче, което пиеше тъмна течност от литрово стъкло.
Стилът на Ни Теховете май включваше белези и татуировки. И зъби. Електричеството, което крадяха, за да осветяват Убиващия под, като че ли беше изключение от цялостната им естетика, направено в името на… ритуал, спорт, изкуство? Не знаех, но виждах, че Подът е нещо специално. Имаше вид на сглобяван с течение на поколения.
Държах безполезното оръжие под якето си. Твърдостта и тежестта му успокояваха, дори при положение че нямах повече патрони. И чак тогава разбрах, че изобщо нямам представа какво точно става, или какво би трябвало да става. Такава беше природата на моята игра, защото бях прекарал повечето от живота си като сляп приемник, който да бъде пълнен с познанията на други хора, и след това източван, плюейки синтетични езици, които никога не съм разбирал. Страхотно технично момче. Няма що.
Чак тогава забелязах колко тихи бяха станали Ни Теховете.
Той беше там, на границата на светлината, вървейки към Убиващия под през галерията от тихи Ни Техове със спокойствието на турист. И когато нашите очи се срещнаха в мълчаливо разбиране, у мен прещракна някакъв спомен, за Париж, и дългите електрически мерцедеси, плъзгащи се през дъжда към Нотр Дам; подвижни парници, японски лица зад стъклата, и стотици „Никон“ се надигат в сляп фототропизъм, като цветя от стомана и кристал. Зад неговите очи, когато те ме намериха, се въртяха същите рамки.
Огледах се за Моли Милионс, но тя беше изчезнала.
Ни Теховете се разделиха, за да го пуснат през плоскостите. Той се поклони, усмихна се, измъкна се плавно от сандалите си, оставяйки ги перфектно подредени един до друг, и слезе на Убиващия под. Идваше за мен през мърдащата купчина отпадъци, така лесно, както турист шляпа през купчина синтетика в някой безличен хотел.
Моли тупна на Пода, отскочи.
Подът изрева.
Звукът му беше усилен многократно, приет по жици, омотани около четирите дебели пружинни струни, прикрепени към ъглите, и контактни микрофони, залепени към разни ръждясали машинни части. Ни Теховете имаха някъде усилвател и синтезатор, и чак сега различих очертанията на говорителите над нас, над жестоките бели светлини.
Започна електронно биене на барабан, като усилен звук от сърце, монотонно като метроном.
Тя беше махнала коженото яке и ботушите си. Фланелката й беше без ръкави, и бледите следи от операциите в Чиба обвиваха тъничките й ръце. Кожените й джинси блестяха под прожекторите. Започна да танцува.
Сви колена, белите й стъпала забарабаниха по сплескан резервоар за газ, и Убиващият под се залюля в отговор. Издаваше звук, като че ли светът свършва, като че ли жиците, които държат небето, се късат и се навиват на спирали по него.
Той се люлееше с Пода в течение на няколко удара на сърцето, след което тръгна, преценявайки вълнуването отлично, като човек, който стъпва от един плосък камък на друг в декоративна градина.
