Гено Генов
От изследване на разрушителните инстинкти към психография на социалната престъпност
1
В предварителния общ план на поредицата „Ругон-Макарови“, който Емил Зола изготвя през 1867 г., се споменава един „роман за съдилищата и железниците с главен герой Етиен Лантие, трето дете на работническо семейство“. В него писателят включва пространна проектохарактеристика на главния персонаж: „Етиен е един от онези странни случаи на наследствено предопределен престъпник, който, без да е луд, убива един ден, изпаднал в болезнена криза, подтикнат от неясен животински инстинкт. По същия начин, по който родителите, бедни и оскотели от пороци, завещават художнически талант на брат му Клод, на самия него предават непреодолимото влечение да убива.“ По-късно, през 1872 г., Зола споделя пред издателя Лакроа, че иска да напише „роман за едно углавно престъпление, както аз разбирам този жанр, предоставен на патентованите съчинители на романи за подлистниците, жанр, който позволява да се създаде високохудожествена и дълбоко вълнуваща творба“.
В книгата си „Емил Зола“ приятелят на писателя Пол Алексис изказва твърде убедително предположение относно пробуждането на интерес у създателя на Ругон-Макаровн към новото техническо чудо — железниците. Според него грохотът на влаковете и писъкът на парните свирки на локомотивите изпълвали от сутрин до вечер ежедневието на Зола, докато той работел в имението си край Медан: „В Медан, срещу неговата къща, в долния край на обширната градина, в подножието на склона, минава железопътната линия за Нормандия. Всеки ден по нея прелитат, в едната или в другата посока, стотина влакове, които разтърсват постоянно стъклата на широкия прозорец в работния му кабинет. Главозамайващите експресни влакове нахълтват под моста, по който минава алея, оградена от красиви дървета, отвеждаща към Сена. Отдалеч се чува как пътническите влакове приближават и шумът се разнася продължително време след отминаването им надолу в долината. Товарните влакове са сравнително много по-бавни, дотолкова, че почти е възможно да се преброят колелата им и спокойно да се огледат животните, подаващи се от вагоните, да се види муцуната на някой вол, откарван в кланиците на Билет, навирил глупаво глава към небето. Когато падне нощта, локомотивът се появява, облян в червена светлина, а фенерът на последния вагон с тъмночервеното си сияние прилича на падаща звезда. Потъването в тъмнината на този непознат свят ви се струва още по- безвъзвратно. И тогава, в меланхоличния час по здрач, когато вече не се вижда и човек не може нито да чете, нито да пише, Зола, докато чакаше да запалят лампите, облегнат на перилата на широкия балкон, често ми заговаряше за своя любим план…“
В една от беседите си с Пол Алексис авторът на „Човекът-звяр“ споделя интересни мисли, засягащи композицията на бъдещия роман: „В моите влакове ще се върши всичко: в тях хората ще ядат, ще спят, ще се любят, дори в един вагон ще има раждане, най-сетне в тях ще умират… Но това не е достатъчно: вие може би ще ме сметнете за застаряващ романтик, но бих искал моята творба сама по себе си да представлява дълъг маршрут на влак от особена важност, да тръгва от началната и да стига до крайната гара, като намалява и спира на всяка междинна гара, ще рече, във всяка глава.“ От тази изповед на Зола става ясно, че в самото начало е имал намерение да отдаде предпочитание на описанието на света на железниците в новата си творба. Както можем да съдим и от дневника на Едмон дьо Гонкур, през 1884 г. интересът на романиста е бил предимно ориентиран към живота на една гара, през която преминава важна железопътна линия. Първоначалната идея на Зола да включи в творбата си и „света на злосторниците и съдилищата“ е все още на заден план.
През 1887 г. на френски език се появява романът на Достоевски „Престъпление и наказание“, Зола има възможност да се запознае в превод и с психо-социологическото изследване на италианския лекар криминолог Чезаре Ломброзо „Човекът-престъпник“. Едва в края на следващата година писателят споделя в писмо до Вай Сантен Колф (16 ноември 1888 г.) своето намерение да включи в един и същ роман наблюденията си върху света на железниците и престъпния свят: „Търся сюжет за следващия си роман и ако трябва да говоря открито, все още не съм сигурен какво ще представлява. Имам намерение да опиша някоя ужасяваща драма в света на железниците, да изследвам някое престъпление, като навляза в сферата на правораздаването, но, повтарям, всичко това ми е все още доста смътно…“
В края на месец ноември същата година Зола доуточнява проекта си и взема решение да въведе друг герой в новия си роман: „Сигурно ще бъда принуден да вмъкна нов персонаж, който ще включа по-късно в родословното дърво на Ругон-Макарови.“ Пред приятеля си Колф той обосновава подмяната по следния начин: „Не взех Етиен Лантие, защото предишната му социална активност, проявена в «Жерминал», ме притесняваше твърде много. Ето защо предпочетох да измисля нов син на Жервез — Жак Лантие, който ще бъде брат на Етиен и Клод. Така тя ще има трима синове. Това е всичко. Ще допълня родословното дърво в края. По същия начин измислих и образа на Анжелик. Надявам се, че тези поправки ще ми бъдат простени, още повече, че във всяко друго отношение следвам изключително стриктно първоначалния си план.“
През пролетта на 1889 г. на първа страница в един от броевете на парижкото списание „Илюстрасион“ се появява сензационна фотография: господин Зола, облечен в редингот, с цилиндър на главата, заснет на платформата на бълващ пара и черен дим локомотив. Под нея се обяснява, че авторът на „Ругон-Макарови“ е фотографиран малко преди отпътуването си от гара Сен Лазар по линията Париж-Хавър, обслужвана от Западната железопътна компания, Зола наистина получава разрешение от директора на Западната компания да пропътува в локомотив участъка Париж-Мант, Освен това любезният директор го свързва с един от висшестоящите чиновници в администрацията на компанията, който изпраща на писателя, събиращ документи за „Човекът-звяр“, плановете на железопътните гари в Мелоне и Диеп. Завеждащият службата „Движение“ в Западната компания господин Льофевр предлага на Зола съдействието си, за да му помогне да посети локомотивните депа в Батиньол, Мант и Сотвил. Зола има възможност да разпитва служещите в Западната железопътна компания, да се среща и беседва с машинисти, огняри и железничари.
Предварителното досие с документи, бележки, скици и планове, което Зола изготвя, преди да се залови да пише романа си, е с обем 677 ръкописни листа. Около 200 от тях са изпълнени с бележки за жестоки престъпления и нашумели съдебни процеси, оповестявани във вестникарската хроника. В този раздел на предварителните проучвания, озаглавен от Зола „Бележки за злополуката“, са включени изрезки от вестници с примамващи заглавия от рода на „Лудост в тунела“, „Катастрофата при Шарантон“, „Истината за злополуката при Монте Карло“, „Любопитни наблюдения, направени от лекар, за катастрофата при Ла Юлп“.
При пресъздаването на изкусно прикритите престъпления на Жак Лантие в романа „Човекът-звяр“ Емил Зола съчетава сведения, факти и обстоятелства от три коментирани нашироко в съдебната хроника на вестниците дела. На 6 декември 1860 г. господин Поансо, председател на Имперския съд, бил убит във влака от неизвестно лице по време на пътуването на висшия правителствен чиновник от Троа за Париж, На 14 януари 1886 г., в едно купе на влака Шербург-Париж е открит трупът на господин Барем, префект на областта Йор. На 18 май 1882 г., някоя си Габриел Фенеру, съпруга на аптекар и любовница на младия му помощник, се съгласява да „помогне“ на мъжа си да убие любовника й, като подмамва жертвата в една запусната крайградска къща. В романа на Зола Севрин устройва същата клопка, но жертвата е собственият й мъж Рубо, а убиецът — любовникът й Жак Лантие. Авторът впрочем не крие, че е „взел делото Фенеру и го е преплел с делото Барем“. Зола е повлиян също от слуховете и от съобщенията в печата за делото срещу Джак Изкормвача, който причаквал през нощта самотни жени из улиците на Лондон и ги убивал, като ги изкормвал. Процесът, предизвикал оживени коментари в световния печат, се гледал в английската столица през август 1888 г.
Зола се залавя да пише новата си творба на 5 май 1389 г. Той слага финалната точка на ръкописа на 19 януари 1890 г., Романът започва да се печата в подлистника на парижкия вестник „Ла ви попюлер“ на 14 ноември 1889 г. Последната глава е публикувана в броя от 2 март следващата година.
В процеса на писането на „Човекът-звяр“ Зола споделя в писмо до издателя си Шарпантие: „Сега ми е много хубаво и леко да работя, чувствувам се превъзходно и изглеждам в собствените си очи такъв, какъвто бях на двадесет години, когато ми се искаше да премествам планини. Ех, приятелю, защо не съм на тридесет, щяхте да видите на какво съм способен! Бих учудил света!“
След запознанството му през пролетта на 1888 г. с очарователната Жан Розро у Зола настъпва дълбока промяна. Той се подмладява, особено когато разбира, че Жан чака дете от него. Любовта на тази жена възвръща младежката жизненост и ведростта на духа му. За известно време Зола се отдава на
