чувство.
Например едно парче от класациите напоследък напомня музикалната тема от популярен телевизионен сериал. Всеки път, когато го чуя, ми иде да строша радиото в колата си. Никога преди не съм се чувствал така и това ме изнервя толкова много, че не смея да го споделя с никого в „Лаудър“ — макар да виждам, че и други пишещи братя са сродни души. Може би затова през последните месеци продажбите на списанието ни спадат. Вероятно никой от нас не осъзнава, че сме извън играта и вече не успяваме да улучим вкуса на аудиторията си, състояща се от петнайсет-двайсет-двайсет и шест годишни младежи, които притежават абсурдно огромни колекции със записи и редовно ходят да слушат жива музика.
Може би музиката, която ме кара да троша радиото си, е създадена именно с цел да упражнява въздействие върху мен, трийсет и кусур годишния музикален журналист. Може би по отношение на Кидс точно аз съм врагът. Вече не съм бунтовник без цел. Аз съм бунтовник с ипотека, пенсионни вноски и много голяма колекция от плочи. Ако бях на петнайсет години, вероятно щях да съм луд по мелодията, която днес ме кара да счупя радиото на колата си. Нямаше да ми пука, че съм я чувал и преди, защото щях да чувствам, че тя ми говори, че е истинска и ми разкрива нещата от живота. Това беше една от причините музиката да е толкова важна за мен. Все още мога да си спомня времето, когато тя означаваше всичко в моето скромно съществуване — когато бе в главата, в сърцето и в душата ми. Но сега осъзнавам, че освен музиката има много други неща, за които си струва да се живее.
Когато ходех на училище и седях в празната класна стая по време на междучасието, гордо четейки моя брой на „Ню Мюзикал Експрес“, не можех да си представя, че някой ден ще стана част от прекрасния свят на рокендрола. А ето че сега съм тук — седя на бюрото си пред купища картонени опаковки с дискове и моето име, изписано върху тях. Пиарове на звукозаписни компании ме канят на обеди, за да спечелят благосклонността ми, ходя на турнета с бандите и съм обиколил света, за да интервюирам изпълнители. Работата ми е фантастична. Често пъти съм се чудил какво ли щях да правя, ако не беше ми се случило това. План Б, който, разбира се, някога бе план А, беше да сформирам група, но след като не мога да пея, а уменията ми с баскитарата се изчерпват с няколко такта от парчето на Клептън „Sunshine of Your hove“, бих се самоизключил от суперсъзвездието на рокендрол величията. План В (който някога също бе план А.) предвиждаше да основа собствена звукозаписна компания, ала при положение, че усетът ми за бизнес е колкото на петгодишно хлапе в магазин за играчки, си дадох сметка, че и това ми начинание ще бъде обречено на провал. И така музикалната журналистика (план Г) се изкачи на върха на класацията, защото беше единственото нещо, което чувствах, че мога да постигна без да се проваля с гръм и трясък.
Редакцията на „Лаудър“ не е онова, което бихте нарекли нормална работна среда. Колективът се състои от деветнайсет души — осемнайсет мъже, повечето вдъхновени музикални сноби, които се държат така, сякаш се мразят един друг, и една жена — вечно усмихнатата и в добро настроение Криси, редакционната секретарка. Малко любезности можеш да чуеш в редакцията на „Лаудър“, където рядко се водят разговори, освен ако не са пряко свързани с музиката, работата или ругатни по адрес на съперниците ни и групите, които те възхваляват.
Да работи човек в „Лаудър“ в известна степен е като да се присъедини към ИРА — ние не се разчувстваме, нито се ангажираме с някой от останалите колеги, но всеки член от колектива трябва да е готов да убие с голи ръце, ако възникне необходимост. Това е жестока, но в същото време доста комфортна мъжка среда — напомня затвор, но без бръснарски ножчета в сапуна. Жените не я харесват. Дори я мразят. Когато Изи за пръв и последен път напусна офиса на списание „Фам“, който е на единайсетия етаж в същата сграда, за да ме посети, ми каза, че „Лаудър“ й се сторил най-студеното, най-безмилостното и най- мизерното място, където може да работи човек.
— Права си — отговорих й. — Но защо го казваш, сякаш е нещо лошо?
мечти
Днес ми е много трудно да работя. Иска ми се да разтръбя на целия офис, че ще ставам татко. Нали така постъпва човек, когато му се случи подобно нещо! Започва да се гордее. Иска му се да каже: „Аз създадох живот“. Или да обяви на всеослушание: „На света ще има още едно човешко същество благодарение на мен“. Аз обаче не го правя, главно защото едва ли на някой в редакцията му пука. Вместо това сядам на бюрото си, зарейвам се в пространството и започвам да си представям разни неща — първата Коледа на моето дете, първия му рожден ден, как двамата играем футбол в парка, когато вече е поотраснало. Това правя. И го правя сега. Дори си позволявам каприза да напиша на моя нероден плод следното писмо:
11 юли 2000
Скъпи мой плод,
Позволи ми да ти се представя — казвам се Дейв Хардинг и съм твоят татко. Така че здравей. Аз съм музикален журналист — редактор съм в списание „Лаудър“. Не се съмнявай, че когато станеш малко по- голям (може би на няколко седмици), ще ти пусна всички мои любими албуми. Те постоянно се променят, но мога да ти гарантирам, че сред тях 100% ще има парчета на Ролинг Стоунс, Мос Деф, Пъблик Енеми, Рейдиохед, Мази Стар и Арета Франклин.
Знам, че там, където си сега, е доста тъмно и че вероятно си под водата, но можеш да чуваш все пак, нали? Сигурен съм, че можеш. Между другото трябва да те открехна, че жената, която те носи в този момент, е твоята мама — Изи. Женени сме от три години (преди няколко седмици празнувахме годишнината от сватбата си), а преди това ходихме три години. Много сме щастливи.
За всеки случай ще ти кажа, че тази сутрин прегледах в Интернет (ще ти обясня какво е това, когато излезеш) няколко материала за възпроизвеждането на човечеството и след като преминах през изобилие от изчанчени порно сайтове, открих една уеб страница, в която имаше информация за вашия дребен народец (имам, пред вид малките, ама много малките човечета). В момента ти си дълъг един милиметър, което, ако не си запознат с метричната система, не е никак много. Дали мравката е един милиметър? Не знам, но предполагам, че ти си по-малък дори и от нея.
Тъй, какво друго да ти пиша? Майка ти е заместник-главен редактор на едно лъскаво женско списание, което се казва „Фам3“ и работи здравата. Тя е на трийсет години (аз съм на трийсет и една) и е страшно умна и много сексапилна (макар че колкото по-малко казвам, че е секси, по-добре, защото не искам да развиеш Едипов комплекс още в зародиш, ако си момче).
Тъй като там, където си в момента, най-вероятно няма огледало, със сигурност нямаш представа как изглеждаш. Добре тогава, за да ти помогна да се ориентираш, ще ти опиша как изглеждаме ние и предполагам, че ти ще бъдеш нещо по средата. Майка ти е висока почти метър и седемдесет и пет и тежи малко повече от 63 килограма. Има черна като смола коса, лешникови очи, малко носле и леко изпъкнали скули. Знам, че не си запознат с каквито и да е културни знаменитости, но тя може да бъде описана най- добре като кръстоска между Мини Драйвър от „Приятели“ и Джулиана Маргулис преди да напусне „Спешно отделение“. Колкото до мен — аз съм един и осемдесети пет и тежа деветдесет килограма, разпределени равномерно по дължината на тялото ми. Имам къса черна коса, тъмно-кафяви очи, широк нос и добре оформена уста с плътни устни (поне така ми харесва да си мисля).
Майката на Изи е родена в Южен Уелс, а баща й (който почина преди няколко години) в Полша. Моите родители са от Тринидад.
Изи и аз сме родени в Англия, което означава, че ти ще бъдеш (тук бият барабаните!) с англо-уелско- полско-тринидадско потекло и най-вероятно кожата ти ще има цвят мляко с кафе.
Ако заради постоянните ми молби майка ти не си бе сменила фамилията когато се оженихме, ти сигурно щеше да носиш следните имена: Малкия Фетус Левандовски-Хардинг или Малкия Фетус Хардинг- Левандовски, които, мисля, ще се съгласиш с мен, биха вързали на фльонга всеки език.
Както и да е. Това е само едно кратко писмо, с което се представям и ти казвам… добре дошъл в семейството. Гледай си спокойствието там вътре. Всичко най-хубаво.
