Хуморът й е заразителен. Права е. Оправянето на бъркотията, която сътворихме, може да почака още една нощ.
далеч
Шест и трийсет и пет в края на работния ден е и аз излизам от мъжката тоалетна, където съм сменил хавайската риза, джинсите и маратонките, с които бях през деня, с черен костюм, черна тениска и обувки. Редакцията на „Фърст Клас“ е празна: приключихме с първия брой някъде към три часа сутринта и всички използваха пролуката в графика, за да се спасят по-рано — всички освен мен и най-новото попълнение на списанието Фран Митчъл. Тя, беше се оказало, превъзхождала с класи шестимата млади журналисти, които интервюира главният, и той я назначи светкавично. Сега Фран е единственото нещо, което може би ще предотврати краят на „Лаудър“ да сполети и „Фърст Клас“ и аз съм щастлив, че работим заедно.
— Я се виж! — усмихва се подигравателно тя. — Готвиш се да сваляш мадамите, а?
— Какво? С тези допотопни дрипи? — засмивам се аз. — Доста е необичайно, че се преобличам, за да вечерям с жена си и приятелките й, но… нали разбираш.
— Мисля, че е много мило. Не знам дали съзнаваш, Дейв, но никак не е трудно за едно момиче да се влюби в теб. Мислиш си, че си велик, непоклатим, сериозен музикален журналист, а отговаряш на тийнейджърските неволи и водиш мъжкарска рубрика в женско списание. Ти си идеалната смес от мъжественост и чувствителност, мъж, който може да прави луда, страстна, пещерна любов с една жена и все пак е способен да говори за чувства и всички останали глупости, по които се предполага, че си падаме ние, жените.
— Стига, Фран — протестирам. — Ти поне би трябвало да знаеш, че нищо от това не е вярно. В материалите за списанията не съм аз. Пиша онова, което Изи ми казва, че читателките на „Фам“ искат да четат. Пиша онова, което читателките на „Тийн Сийн“ искат да прочетат. Всичко е фантазия.
— Но фантазия, в която и аз бих искала да вярвам… а по-добре фантазия, отколкото всекидневната реалност. — Тя млъква и се размива. — И преди да започнеш да си въобразяваш, ще ти кажа, че не те свалям — макар да си признавам, че ти бях хвърлила око в началото. Но не се притеснявай, че ще ти скоча, защото никога няма да го направя. Ти обичаш Изи, нали? И я превъзнасяш до небесата. Това е единствената жена в цялата вселена, която може да те направи щастлив, и тя държи ексклузивните права върху теб.
— Е, и какво?
— Нищо, това е. Бих искала да знам как се чувства човек на мястото на Изи. Бих искала да знам как се чувства човек, когато го обичат по този начин. Ти се тревожиш за нея, мислиш за нея и непрекъснато говориш за нея, горд си с нейните постижения, а появата на Никола ти показа, че се ужасяваш от мисълта да я загубиш. Изи означава всичко за теб. Не само по линията на „ще прекараме живота си заедно“, а в много по-дълбок и по-основополагащ смисъл. — Тя се кикоти. — Слушай, може да ти говоря като идиот, но фактът си е факт. Макар да обичам Линдън с цялото си сърце, знам, че той никога няма да има към мен чувствата, които ти имаш към Изи. Не защото е зъл или лош, а защото не съм сигурна, че изобщо знае какво е любов. — Фран поглежда часовника си. — Толкова по въпроса. Най-добре тръгвай, ако не искаш да закъснееш.
— Да — отговарям, — права си.
Казваме довиждане на чистачката и се отправяме да чакаме асансьора. Той пристига. Две редакторки от „Метрохоум“ и главният на „Фашониста“ вече са вътре, потънали в задълбочен разговор. Стигаме до първия етаж и двамата с Фран се подсмихваме на откъслеците, които сме чули. Отнасят се за прически, гаджета и епизода на „Али Макбийл“ от предишната вечер.
още по-далеч.
Както си вървя по Оксфорд Стрийт по посока на Беруик Стрийт и ресторанта, започва да вали и аз се разбързвам, опитвайки се да се приведа в положително душевно състояние. Това е вечерта на Изи и не искам да я развалям с лошото си настроение. Искам тя да се забавлява. Искам да отпразнуваме нейната победа и дори съм готов още веднъж да си играя на Доктор Любов с колежките й, ако това се очаква от мен. Просто искам тя да е щастлива.
Отварям вратата на ресторанта и започвам да търся с очи компанията на Изи, но не я виждам. Пълно е двойки, които разговарят на запалените свещи по масите. Изи никога не закъснява без причина и аз започвам да се тревожа дали не съм сбъркал датата, часа и дори още ми лошо — дали не се е случило нещо с нея. Казвам на сервитьорката, че имам среща с жена си и няколко нейни приятелки и че масата е запазена за седем часа на името Хардинг. Тя проследява с пръст дългия списък с имена в книгата за резервации.
— Да, така е. Гостите за Хардинг вече пристигнаха — казва жената. — Но масата е запазена за шест часа, а не за седем. — Не мога да повярвам, че съм сбъркал часа. Изи сигурно е бясна. — Да ви я покажа ли?
Кимам примирено и тръгвам след сервитьорката през ресторанта към маса в задната част на залата. Едва сега осъзнавам защо не съм я видял в началото. Търсех голяма група жени, а тях ги няма, но Изи не е сама. До нея на масата седи Никола. Изи се изправя, протяга ръце към мен и ме целува. После става Никола и също ме целува.
— Изи и аз имаме да ти разправяме много неща — съобщава ми тя.
— Не разбирам.
— Реших, че е време — казва Изи, като ме поглежда право в очите, — всичко това да свърши. Уморих се да бъда сърдита, да се самосъжалявам, да ми липсваш. И много исках да видя Никола. Така че миналата седмица й се обадих — знаех, че мобилният й телефон е написан на гърба на снимката, която ти ми даде — и се срещнах с нея и с майка й. Всичко мина толкова добре, че я поканих да се присъедини към нас тази вечер. Тя се съгласи, след което и двете решихме да се срещнем по-рано, за да си побъбрим, без да се месиш в нашите работи. Цялото ела-че-ще-празнуваме-с-момичетата-от-списанието си беше чиста измама.
— Изи е толкова готина — възторгва се Никола. — Знаеш ли, че получава безплатни парфюми от всички парфюмерийни фирми, които представя в списанието! — След което веднага се поправя. — Не искам да кажа, че е готина защото получава безплатни парфюми. Тя е готина, защото… ами такава си е.
— О, благодаря ти за комплимента, Никола — усмихва се жена ми. — Едно флаконче „Енви“ на Гучи още утре ще кацне в пощенската ти кутия. — Изи ме поглежда. — Но тя е права, знаеш ли, ние двете се разбираме, сякаш сме стари приятелки. Невъзможно е, и като казвам това, значи го мисля, невъзможно е да не харесаш Никола. Трябва да се гордееш с нея, Дейв.
— Да, много се гордея и с двете ви.
Изи ме целува отново и сядаме на масата. Сервитьорката ни носи менюто, отваря бутилка вино и заедно започваме нашата първа вечеря за трима.
Информация за текста
© 2002 Майк Гейл
© 2004 Таня Виронова, превод от английски
Mike Gayle
Dinner for Two, 2002
Сканиране, разпознаване и редакция: bambo, 2009
Издание:
