намери тоя модел?
— Засега това е единствената възможност! — каза мрачно Чигола.
Той мълча някое време, сетне заповяда да доведат Луиза Ченчи.
Когато Луиза Ченчи влезе в кабинета, Роберто Тоци се изправи и любезно й предложи своя стол. От почуда пред хубостта й адютантът зяпна насреща й и забрави да затвори вратата, а Чигола реши да не напомня на Роберто Тоци, че сега той е домакинът и че само той има право да кани някого да седне. Чигола разгледа девойката с опитно око, хареса му, но си спомни за Чезаре Савели — човек с тъмно минало и със съмнителни връзки в настоящето. Една дума от него и оня копой, зализаният, непременно ще се прицели в тила му. Той попипа несъзнателно темето си и усети в устата си горчив вкус.
— Луиза Ченчи — започна Чигола, — искаме от вас да ни отговорите на два въпроса. Първо: кога си отидохте снощи оттук. И, второ: кой ви отключи вратата на служебния вход — пазачът Федериго или портиерът Лоренцо?
— Тръгнах си за в къщи към дванадесет и четвърт. Никой не ми е отключвал, защото вратата ла служебния вход беше отключена.
В ушите на Чигола като че ли звъннаха тържествени камбани. Той изгледа победоносно присъствуващите и доволно потри ръце: „Казах ли ви аз, че оня тип Марио е притежавал ключ от външната врата? Грабнал е картината (която негов съучастник предварително е откачил), отключил е вратата на външния вход и се е измъкнал по живо и по здраво навън!“
Чигола държеше нишките на престъплението в ръцете си, ликуваше в душата си и с мъка се сдържаше да не се плесне с длан по челото. Марио, разбира се! Това беше работа на неговата тайфа!
— Разкажете ни по-подробно как излязохте! — каза Чигола. Той искаше да изпие удоволствието на по- дребни глътки. — Не ви ли направи нещо впечатление, къде беше пазачът Федериго, не се ли мярна нито веднъж портиерът Лоренцо?
Можеше ли да предполага Чигола в тоя миг, че цялата великолепна сграда на неговата хипотеза тутакси ще се срине?
— Не видях ни Федериго, ни Лоренцо — каза Луиза. — Но щом като ме питате дали ми е направило впечатление нещо по-особено, ще ви кажа. На скамейката, дето е срещу служебния вход, на тази скамейка — тя погледна съчувствено към Монтано — спеше неговият племенник Марио. Той лежеше по гръб, с отворена уста и ужасно хъркаше. Аз се уплаших и бързо изтичах към вратата Тя зееше малко открехната, някой току-що беше излязъл, без да я затвори подире си. Не видях в бравата никакъв ключ. Излязох и аз, по затворих вратата добре.
В кабинета настъпи тягостно мълчание. Дъждът беше се усилил, капките почукваха тихичко и унило по стъклата.
Кой се е измъкнал навън, преди да излезе Луиза? Защо е оставил вратата открехната? Каква е ролята на Марио в тоя случай и дали той действително е спал, или нарочно е хъркал „ужасно“? И колко време подир Луиза е запрашил, без да бъде забелязан, използувайки отключената врата?
Чигола изведнъж се размърда.
— Луиза Ченчи — обърна се той към девойката, — като излязохте от стаята на вуйчо си, защо тръгнахте към изхода, а не към портиера Лоренцо? Нали знаете, че портиерът държи ключа от служебния вход?
Луиза Ченчи помисли някое време, после повдигна рамене.
— Не зная! — каза смутено тя. — Просто не мога и сама да си обясня!
— Нищо — каза Чигола. — Ще ви дам време да се поровите в себе си. Аз съм търпелив. — Той помълча, запали цигара, издуха няколко разлети клъбца дим и изведнъж запита, сякаш скачаше върху жертвата си: — Някой да е дохождал при вас? Да сте разговаряли с някого? Да сте отваряли някому?
Луиза мълчеше. Може би въпросите на Чигола я обиждаха и затова не искаше да отговаря.
— Утре ще ми кажете — поклати глава Чигола. — Вижда се, че днес не ви се приказва. — Той се извърна към Роберто Тоци и великодушно му се усмихна: — Да сложим ли край на днешния разпит, професоре? — И понеже Роберто Тоци неопределено му кимна, той довърши: — Утре ще продължим!
След като Луиза излезе и от улицата се чу как хлопна вратичката на полицейския джип, Авакум запали лулата си, разходи се по обичая няколко пъти напред и назад из стаята и понеже едно особено чувство беше се появило неочаквано в душата му и откритието му го уплаши и смути едновременно, той грабна лодена си и като беглец изскочи навън.
От най-близкия павилион купи извънредните обедни издания на централните вестници. Всички съобщаваха на първа страница и с дебели заглавия за кражбата в „Боргезе“. Но докато правителствените официози деликатно премълчаваха партийното членство на Ливио Перети, глашатаят на десните екстремисти подчертаваше изрично и с много стръв това обстоятелство. Нещо повече, той пророкуваше, че следствието ще поднесе вероятно доста „неприятни изненади за червените“ и че „нишката на следствието може да се замотае и около някоя по-известна личност измежду червения елит“.
Беше време за обяд, но Авакум дори не помисли да ходи до „Пиаца Навона“, където се намираше ресторант „Лавароне“. В първото бистро, което се мярна на пътя му, изпи голяма чаша кафе и оттам бързешком се прибра в квартирата си. Както правеше, когато му предстоеше да решава мъчна задача, застана под душа в банята и на няколко пъти смени водата от нетърпимо гореща до ледено студена. После облече халата си, втората вещ, с която не се разделяше (първата беше лулата), облакъти се на масата и върху полето на „Ил секоло д’Итадия“, глашатая на най-десните, надраска логическо уравнение, което според него отразяваше видимите и невидимите страни на кражбата в „Боргезе“:
Италианското социално движение — Боргезе — Даная (Ливио Перети (Луиза Ченчи) — X — (избори) — ИКП.
Най-напред Авакум изхождаше от предпоставката, че кражбата в „Боргезе“ е политическо престъпление, организирано от десни екстремисти и (по всяка вероятност) извършено от заблуден от провокатори комунист (Ливио Перети). По-нататък. Да се мисли, че екстремистите са организирали тоя скандален грабеж, за да дискредитират партията в навечерието на изборите — е погрешно. Те не са паднали от небето, за да не знаят, че народът няма да отъждестви в никакъв случай някой си младеж на име Ливио Перети с милионната ИКП! Народът от опит е научил, че във всяка партия и във всяко движение, дори най-идеалното, се намира по някоя и друга „крастава овца“. И затова е дошъл до извода, че „Заради Илия не трябва да се псува и свети Илия!“
По-нататък. Предстоящите избори не са за правителство, римските граждани ще гласуват за кмет, тоест за едно конкретно лице. Трябва да се предполага, че храчката на дискредитацията е насочена към най- ненавистното за екстремистите лице, към лицето, което в момента те най-много ненавиждат и от което в момента най-много се боят. Кое може да бъде това лице в навечерието на изборите?
Това лице в навечерието на изборите може да бъде само едно — кандидатът на червените.
Дори без прозрачните пророкувания на екстремисткия официоз, че нишката на следствието щяла да се омотае около някоя персона от червения „елит“, Авакум щеше да дойде до извода, че X = Пиетро Фалконе.
Откритието не беше кой знае какво — всеки грамотен в политическо отношение човек можеше да стигне до тоя извод, Авакум знаеше много добре, че неговото логическо „уравнение“ е само една обща постановка, която дава указание в каква посока трябва да се търсят истинските престъпници. Кои са организаторите, какво е участието на Ливио Перети в тази афера, къде се намира в момента „Даная“ и преди всичко — как ще бъде използувано похищението на картината, за да се постигне главната цел — компрометирането на Пиетро Фалконе. Това бяха „неизвестните“, тия „X“, „Y“ и „Z“, които той трябваше да „изведе“, за да спаси честта на Пиетро Фалконе и да не даде възможност на екстремистите да постигнат целта си.
Той не се замисли дори дали е благоразумно и редно да се хване на това хоро. Един човек беше в опасност, една кауза — свята за него — беше застрашена, една сложна игра му предлагаше напрежението си — това стигаше, за да почувствува с всяка клетчица от душата си, че не може и не бива да стои настрана. Мотивите бяха предостатъчни, за да се втурне незабавно подир оная „сърна“, изобразена на старогръцкия му пахар, символ на истината, която „вечно бяга пред човека“ и която „човек вечно гони“.
Е, добре, но той се намираше в една чужда страна и затова нямаше подръка нищо: нито техника, нито
