скамейката срещу служебния вход да спи. Светнах със запалката и видях, че наближаваше дванадесет. Реших да проверя дали Луиза си беше отишла. Тъкмо да се измъкна и чух да се приближават бързи стъпки. Някой влезе в дамския тоалет. Към дванадесет и четвърт този някой излезе, отключи вратата на служебния вход и бързо излетя навън. Няколко минути след него излезе и Луиза, познах я по почукванията на токчетата й. Ама че се беше забавила! Плюх на всякаква предпазливост, спеше ли оня на скамейката, или не спеше, вмъкнах се в стаята на Савели, загасих осветлението и обърнах ключа. Към 9 часа заранта издебнах Монтано, заприказвал се беше с Августино. Изтичах на горния етаж и тогава видях моята цапаница, метната върху рамката на Кореджовата „Даная“. Останалото знаете.
Луиза каза:
— Вие ме запитахте вчера, господине, защо съм тръгнала по посока на служебния вход, като зная, че ключът от вратата държи обикновено някой от пазачите. Защото чух, че се щракна ключалката и че някой излезе навън. Когато бях в коридора, от открехнатата врата идеше хлад. Аз бях гузна заради Ливио и смутена бях заради късния час и може би поради тия причини реших скришом да си тръгна; но като излязох навън, както ви казах вчера, затворих вратата добре.
Дали щеше да повярва Чигола на тия наивни признания? Кой знае, в тоя час той не успя да ги премисли. Две новини объркаха всичко. Най-напред по телефона му обадиха, че нощес е бил намерен, намушкан е нож в гушата, Марио Чивета. Трупът бил открит близо до „Пиаца Навона“. Тъкмо беше оставил слушалката на телефона и се питаше дали да повика веднага Монтано, в кабинета се втурна сержантът, помощникът на Джовани. Той съобщи на Чигола, че току-що бил открит на тавана труп на убит човек.
Чигола нареди всички да останат по местата си, а той отиде да види трупа. Завърна се след десет минути. Убитият бил някой си Енрико Пинели, фалшификатор на пари и ценни книжа, когото полицията търсела от две години. Бил ударен с бокс по челото, между двете вежди. Според Чигола, който разбираше от рани, смъртта настъпила доста време след нанасянето на удара. В джобовете на убития била намерена връзка със секретни ключове.
Какво общо имаше тоя Енрико Пинели с „Даная“, как се беше промъкнал в „Боргезе“ и кой го беше убил? Кой беше убил Марио Чивета и имаха ли тия две убийства някаква връзка помежду си?
Бяха важни въпроси, но, кой знае защо, Чигола не отвори дума по тия работи, а запита Ливио Перети за кого беше майсторил копието на „Даная“ и кой му беше възложил тази поръчка. Ливио отговори, че поръчката му е била възложена от Пиетро Фалконе, кандидат на Комунистическата партия за кмет на Рим.
— Копието е веществено доказателство към следствието — обърна се Чигола към адютанта си Джовани. И му заповяда да донесе веднага платното в кабинета.
А на Роберто Тоци съобщи, че ще прекъсне следствието, докато получи резултатите от аутопсията. Надявал се да поднови разпитите към 5ч.
Както беше обещал, Роберто Тоци повика Авакум по телефона, но оттам се обади госпожа Витория Ченчи. Тя уведоми професора, че Авакум бил заминал рано тази заран за Санта Ана.
— За Санта Ана ли? — учуди се безкрайно професорът.
Витория каза „да“, а сетне му напомни, че Авакум заръчал да го чака на обяд в ресторант „Лавароне“.
Авакум предложи на Роберто Тоци кръглата камерна зала на ресторанта. Тя се намираше в непосредствена близост до лятната градина, един стъклен портал я отделяше, затова през студените сезони не привличаше посетители. Иначе мястото беше тихо и уютно. По широките стъкла на портала плискаше дъжд, стичаха се струйки вода и дивите кестени в градината, гледани отвътре, сякаш плуваха в мъгла. Тази мрачна картина действуваше угнетяващо на Роберто Тоци, който и без това не изглеждаше весел, но Авакум се чувствуваше чудесно и яде с добър апетит.
Когато дойде време за десерта и кафето, Авакум запали лулата си и помоли професора да разказва. Показанията на Ливио го разсмяха, но годежарските декларации на Луиза извикаха на лицето му кисела гримаса. Може би се тревожеше за бъдещето й, защото неочаквано стана разсеян и взе да се заглежда в извивките и рехавите валма на тютюневия дим. А Роберто Тоци си помисли, че тази история с „Даная“ вече го отегчава. Все пак той бе един чужд човек и кражбата в „Боргезе“ не го засягаше особено. Замисли се, на свой ред се разсея и трепна, когато Авакум енергично го помоли да повтори думите на Чигола за раната на Енрико Пинели: „Удар с бокс в челото, между двете вежди.“
Изглежда, че Авакум беше махнал с ръка на годежарските приказки. „В края на краищата нека младите сами да се оправят! — помисли Роберто Тоци. — В живота има и други неща освен любов!“
Дали от чашата вино, която беше изпил, или защото дъждът му действуваше угнетяващо, той започна да мисли за тия други неща и отново се сепна, когато Авакум го запита ще дойде ли с него до Пиетро Фалконе.
— До Пиетро Фалконе!? — почти не повярва на ушите си Роберто Тоци.
— Е, да — каза Авакум. — Той е ваш колега и приятел и мой добър познат.
— Колега… може би! — усмихна се неопределено Роберто Тоци. Намекът за приятелството му с прочутия човек го ласкаеше, а същевременно и малко плашеше. — Заедно се хабилитирахме — продължи той, — по Фалконе тръгна после по пътя на политиката, а аз останах при книгите. На мен политиката ми е чужда… А и политиката няма нужда от такива… — Той не довърши.
— Е, никога няма да бъде късно да се сближите! — усмихна се Авакум.
Тоя разговор очевидно трябваше да се прекъсне навреме, затова Роберто Тоци каза:
— Вижте какво, господине, ако не сте си уговорили предварително срещата, тъй няма да ви приеме. Знаете ли какво става около него сега? Ами в други ден са изборите, нима сте забравили?
— Приятелю — усмихна се ласкаво Авакум, — всичко е уредено, и то в подробности. Помолих госпожа Витория Ченчи да се заеме с тази работа и тя изпълни задачата си чудесно. Пиетро Фалконе притежава най-богатия каталог на етруското изкуство и по-специално на етруската керамика, а вие знаете какви са моите интереси по този въпрос! Понеже в други ден заминавам на юг, ще го помоля да ме допусне до своите книжа, па макар и само за час!
— Заминавате на юг? — възкликна Роберто Тоци, но без особен възторг.
Той се загледа в портала и въздъхна.
— Застоях се в Рим! — каза Авакум.
— А откраднатата „Даная“? Нали обещахте, че уж ще предприемете нещо?
— Разбира се, приятелю! — засмя се Авакум и смехът му беше повече от насърчителен. — Нима допускате, че няма да удържа обещанието си? Моля ви се!
— Ако нямах чувство, че сте добър човек, щях да помисля, че си правите с нас лоши шеги! — каза Роберто Тоци.
— И щяхте да сторите голям грях! — закани му се шеговито Авакум. Той помълча и продължи. — Лошите шеги са като пехотните атаки на нож — последно средство, за да се превземе нещо. Аз си служа рядко с това ужасно средство!
— Господи! — загледа се в него Роберто Тоци с недоумяващи и озадачени очи. — Ако не знаех, че сте археолог и изкуствовед, щях да ви помисля за военен човек!
— Правите ми комплимент! — каза Авакум. — Вие не подозирате колко много уважавам майсторите на една игра, в която се играе на живот и смърт.
— Ох, пощадете ме! — помоли Роберто Тоци. Неговият баща беше убит на Източния фронт, а дядо му беше оставил костите си в Галиция през Първата световна война. — Аз ви запитах за „Даная“ — отново се улови той за тревогата си, — а вие ми развивате мисли за войната и военното изкуство!… Не искам да ви огорчавам, но все ми се струва, че вие гледате на кражбата в „Боргезе“ като на някаква забавна шега!
— Санта Чечилия и Санта Ана да са ви на помощ! — разпери ръце Авакум. — Какво приказвате! За каква забавна шега може да става дума, когато вече два трупа изскочиха на сцената! Нима трябва да чакаме трети?
Не можеше да се разбере дали сериозно говореше, или правеше опити да се шегува и затова Роберто Тоци реши да си мълчи.
— Може би е време да ставаме? — попита той.
— Трябва да отиваме при Пиетро Фалконе! — каза Авакум.
