Виргилий, но си спомни, че не беше оставил пари на момичето да купи масло и колбаси за сутрешните сандвичи. Спокойното и здраво дишане на жена му започна да го дразни. Младите продаваха съвестта си за пари, е добре, това беше грозно, но как наистина може да се свързват двата края само с една заплата на изкуствовед? Във всеки случай той няма да стъпи вече в онова проклето заведение, където тромпетът пищеше като заклан. Издърпа покривката над главата си и с измъчваща тъга завидя на хората, които бяха живели през простите пасторални някогашни времена. Но той беше в лошо настроение и заспивайки, си каза, че такива времена не е имало всъщност никога.
На сутринта сложи няколко мизерни картофа в дипломатическото си куфарче и с чувство на ранен боец тръгна за работа. Но по улиците вървеше гордо, както подобаваше на един потомък, макар и далечен, на непреклонния Кориолан.
Така през това малко, но необходимо въведение ние стигнахме до момента, когато Ливио Перети се втурва вулгарно в кабинета му и го заварва на самото място да яде унило варени картофи.
Заварен в това унизително положение, да яде картофи върху разкошното си бюро стил „ампир“, в още по-разкошния си кабинет, с кокетни столове стил „рококо“ около стените, той промени три пъти цвета на лицето си за по-малко от една минута. Най-напред то почервеня, после пожълтя, сетне отново почервеня. Може би Роберто Тоци беше изпитал същите чувства, каквито изпитва една омъжена жена, когато я заварват прегърната от своя любовник. В тия чувства има срам, страх и безнадеждна жал за изгубеното завинаги достойнство.
Разбира се, яденето на картофи дори в музея „Боргезе“ не е такова чак падение, каквото е например прелюбодействието, и ако Роберто Тоци беше син на каменар или син на банкер, той нямаше да се смути никак. Напротив, вероятно щеше да се ухили и да намигне: „Виждате ли ме, че пет пари не давам!“ Но той беше син на среден чиновник, цял живот съблюдавал педантично катехизиса на дребния буржоа. Затова се смути и ако имаше по-слабо сърце, непременно щеше да получи инфаркт.
Но нещастията бяха само започнали, със загубено достойнство все можеше да се преживее. Малко ли министри, обявени от общественото мнение за гешефтари, продължаваха да си министерствуват по живо и по здраво? Те нямаха достойнство, но още си седяха в кабинетите, подписваха държавни книжа и на оперни премиери седяха в ложите си като агнеци божи. Другият удар беше много по-страшен, той му взе всичкия въздух и направо го изпрати на тепиха в нокаут.
— Сеньор! — извика Ливио Перети. — Бийте тревога! Кореджовата „Даная“ е открадната! Някой е снел „Даная“ от рамката и на нейно място е поставил моето жалко и недовършено копие! За бога, сеньор, не се бавете, може би крадецът се мотае още из коридорите!
Ливио Перети стоеше долепен до вратата и сякаш не смееше да направи нито крачка напред. Той дори не забеляза, че Роберто Тоци държеше в ръката си обелен картоф.
В първия миг Роберто Тоци изпусна картофа, който държеше. После машинално затвори куфарчето, като не сваляше изумените си очи от неканения гост. Лицето му стана от червено на жълто и две опустошителни вълни преминаха през душата му, ужасните чувства на срам и съкрушено достойнство. Срамът го пареше, а съкрушеното му достойнство се сриваше с трясъци и сред прахоляци, сгромолясваше се сякаш десететажен дом.
— За бога, сеньор, не се бавете! Откраднат е един Кореджо! — извиси глас Ливио Перети и повдигна ръце към тавана, като че ли крадецът беше се скрил там, помежду кристалите и висулките на огромния полилей.
Сега през душата на професора премина третата вълна, вълната на страха, затова лицето му стана отново жълто. Тази вълна беше най-огромна и най-страшна, една същинска цунами в сравнение с предишните две. Онези двете го правеха смешен и жалък, а тази го изхвърляше направо на улицата като парцал. Кой щеше да му прости един откраднат Кореджо? Уволнението от службата беше най-малкото, което можеше да го сполети!
— Господине! — прошепна той с устни, които бяха започнали да побеляват, а скоро щяха и да се напукат, — господине, вие сериозно ли говорите, или си правите една лоша шега? — И още докато произнасяше тия думи, той вече чувствуваше колко са престорени и несъстоятелни. Той познаваше младежа, който стоеше срещу него, и отлично съзнаваше в себе си, че тъкмо от него не може и не бива да очаква никакви лоши шеги. Той му беше препоръчан с писмо от самия Пиетро Фалконе, кандидат за кмет на Рим в предстоящите избори, прочут изкуствовед, човек, достоен за най-високо уважение, макар че беше комунист. Немислимо беше Пиетро Фалконе да му препоръчва някакъв мръсник, да се застъпва за човек, способен да го изложи. В „Боргезе“ обикновено не пускаха рисувачи и ако за Ливио Перети беше направено изключение, дължеше се изключително на Пиетро Фалконе, на неговия авторитет. Не, младежът не лъжеше и той напразно се опитваше да скрие главата си по щраусовски, да се укрие от истината само затова, че за него тя беше равнозначна на една житейска катастрофа.
— Аз ви казвам това, което съм видял със собствените си очи — каза Ливио Перети и на свой ред силно почервеня. — Ако не ми вярвате, моля! — Той решително протегна ръка към вратата, но в същия миг тя беше отворена с тласък отвън и на прага й застанаха пазачът Монтано и помощник-началникът на охраната Карло Колона. Помощникът беше млад човек, северен тип, с продълговато лице и светли очи. Костюмът му беше шик, но повече отиваше за някаква ездитна школа, за учител по стипълчейз.
Преди Роберто Тоци да отвори уста, за да даде някакво нареждане, Карло Колона протегна ръка, улови Ливио за ревера на кадифената му дреха и с все сила го дръпна назад.
— Тебе кой ти позволи да влизаш? — изрева той с неочаквано плътен баритон.
Двете копчета на дрехата се изтърколиха на пода.
Ливио се изплъзна като змиорка от ръката му и вече се готвеше да отвърне на обидата с юмрук, но Монтано се намеси на часа и въдвори временен ред.
— Господа! — изправи се Роберто Тоци, пребледнял и възмутен. Кой знае защо, помощникът по охраната будеше в душата му недобри чувства, действуваше му някак си „алергично“, както аспиринът например, който по неведоми пътища дразнеше носа му и го караше неистово да киха. Ама че помощник! Откъде се взе у него тоя вид на нахалник със самочувствие на прелъстител на слугини, на професионален „годеник“, който се подвизава в най-западналите градчета на Юга! — Господа! — повтори той с чувство на омерзение в гласа си. — Моля ви да се държите прилично. Моментът е трагичен. Неизвестен злосторник е снел Кореджовата „Даная“ от рамката й и е поставил на нейно място копие, което тоя млад художник рисува на същото място. Вие знаете това.
— Хм! — поклати многозначително глава Карло Колона.
Ливио Перети настръхна от това коварно „хм“ и стисна тутакси юмруци, но Роберто Тоци повдигна властно ръка.
— Моля! — Гласът му беше наистина строг. Той изгледа смръщено помощника по охраната и нервно помръдна с дясното си рамо, една остра спазма го беше стрелнала като електрически ток. — Понеже господин Савели отсъствува — изпъшка той, — вие трябва да вземете нещата в ръцете си. Заповядвам ви да действувате съгласно инструкция номер едно!
Тридесетина секунди подир този разговор галерията затвори вратите си и посетителите за велико свое изумление останаха заключени. Ливио Перети направи опит да се измъкне, но двамата портиери го уловиха за шията и доста грубо му обясниха, че трябва да почака малко. Той започна да проклина и да ругае, но не постигна нищо.
В девет часа и тридесет минути пристигна полицията.
Колкото по-дълбоко се спускаше кризата и растеше скъпотията, толкова се множеше и престъпността, а в тази обширна и неизбродна област започна да разцъфтява един модерен жанр — грабежът на картини, но не какви да е, а прочути картини от епохата на ранния и високия Ренесанс. Крадеше се предимно от църкви, само в Рим имаше повече от десетина, които притежаваха шедьоври и от двата периода; грабеха се произведения от малки музеи, от някогашни дворци и замъци, от манастири, от параклиси. Крадеше се напористо и със замах. Но обири в галерии, каквато беше „Боргезе“, или в музеи от ранга на Капитолийския ставаха много рядко и когато все пак ставаха, държавата в лицето на поредното си правителство изведнъж се оказваше в положението на човек, заварен в неприлично положение. С вълнение, достойно, за някогашната Комедия дел’арте, държавата прочувствено се питаше „Накъде вървим?“ и „Докъде ще
