хубавата от „песента на водите“.
Около фонтана „Треви“ имаше по всяко време зяпачи — и през деня, и през нощта. Едни дохождаха по навик, други — да се освежат от прохладата, която се носеше около басейна, а трети, те бяха най- многобройните, туристите — за да хвърлят в мраморния басейн прословутата монета на надеждата. Поверие съществуваше, ако в навечерието на заминаването си гостенинът хвърли в прозрачните води каква да е монета — то съдбата непременно ще му представи приятната възможност да посети и втори път Вечния град. Макар че никой не вярваше в поверия, нали за мистика нямаше място в индустриалното общество, всяка вечер дъното на басейна блестеше като варакосано от подхвърлените дребни пари.
Та Авакум нямаше да се учуди и тоя път на множеството, но една особеност се хвърли веднага в очите му: хората се бяха скупчили на място, а пред тях, точно срещу статуята на Нептун, двама здравеняци яката се кискаха и току се навеждаха напред, за да демонстрират пред публиката някаква своя странна игра. Особеното в случая се състоеше в това, че публиката мълчеше, сякаш се състоеше от неми хора, а двамата здравеняци вдигаха врява за сто души.
За Авакум беше достатъчен само един поглед наоколо, за да усети или по-скоро за да почувствува характера на сцената, която се разиграваше в подножието на древния морски бог. Подобни сцени не бяха рядкост за съвременния Рим и ако не се разиграваха пред фонтана на Треви, шумяха бурно на „Пиаца Навона“ или на Капитолийския хълм, под коня на Марк Аврелий и къде ли не, около забележителните паметници, където се трупаха повече чужденци.
Двама моряци от Шести флот на САЩ се състезаваха кой ще плюне по-надалеч в басейна, кой ще излезе по-як, за да улучи с плюнка мраморния бог. Бяха високи момчета, плещести, стегнати в кожени колани, с моряшки барети, килнати дръзко назад. Не изглеждаха пияни, беше им весело и се забавляваха според своя си вкус. Хрумнало им беше да се надплюват и се надплюваха. За мишена им служеше мраморният бог Нептун.
— Ало, момчето ми! — каза Авакум, като улови за лакътя този, който беше отдясно. Гласът му беше почти тих, но режеше остро, сякаш бръснач потъваше в месо. — Престани да плюваш, защото ей сега ще натопя мутрата ти във водата, разбра ли? И да те няма тук, докато не съм изброил до пет!
Този, който стоеше отдясно, толкова изумено го зяпна, че дори забрави да си затвори устата.
— Хайде, ходом! — изкомандува Авакум.
Говореше на английски, макар че тоя език не владееше кой знае колко добре.
Тоя, който стоеше отдясно, направи още по-изумено лице и устата му зина толкова, че човек можеше да пъхне в нея цяло яйце.
Но всяко изумление има край и нашият янки, понеже беше истински янки, бързо дойде на себе си. Той се извърна към приятеля си и с много кротък глас рече:
— Том, я слушай, да хвърля ли тоя тип на рибите жив, или по-напред да му видя сметката? — За рибите беше казал по навик, като морски човек.
— Удави го, Боб! — каза много убедено Том.
Едва беше изрекъл мнението си и едно светкавично ляво кроше на Боб за малко не изпрати Авакум в басейна. Авакум мигновено се изви назад и наляво и огромният юмрук на Боб профуча на сантиметър от челюстта му. На свой ред Авакум замахна с дясната си ръка, но не за удар, а за да улови Боб за яката на якето, да го дръпне към себе си и със страхотен ритник с коляното в хълбока да го изпрати в средата на басейна. В същия миг той се наведе силно напред и замахналият Том се намери на гърба му. Сграбчи го за краката, над коленете, изправи се и главата на Том увисна на половин метър от бордюра. Той можеше, разбира се, да пръсне главата му в камъка, но предпочете с едно извъртване да го изпрати невредим при Боб, който по същото време цамбуркаше във водата и явно не бързаше да се измъкне на суша.
Тази операция, която на шега бих нарекъл „Защитата на фонтана на Треви срещу Шести флот“, беше съпроводена с бурни и възторжени възгласи и ръкопляскания от страна на многолюдната публика. Но още докато възгласите ечаха около фонтана и не една ръка се протягаше за приятелски поздрав, Авакум осъзна опасността, на която се излагаше, лекомисленото увлечение, на което беше се поддал, затова набързо благодари на човека, който беше прибрал шапката му и сега услужливо му я подаваше, и с широки крачки тръгна към „Виа дел Тритоне“, за да изчезне, доколкото можеше, незабелязано сред гъмжилото на „Виа дел Корсо“. Тука един млад мъж, гологлав и с кожена жилетка, застанал пред старомодно такси-купе, енергично му махаше с ръка:
— Сеньоре! Сеньоре!
Таксито работеше на място.
— Сеньоре, тичайте, за бога! — викаше нетърпеливо мъжът с кожената жилетка. Когато Авакум наближи колата, той енергично отвори вратичката и добави: — Спасявайте се, сеньоре, защото тяхната полиция непременно ще тръгне по следите ви, тя няма да остави тази работа така. А и нашата полиция ще й помогне! Бъдете жив и здрав, сеньор! Шофьорът е разбран човек!
— Благодаря! — кимна развълнувано Авакум, като се наместваше по средата на задната седалка.
Непознатият хлопна вратата и когато таксито-купе потегли с пълна газ, той извика възторжено подире му:
— Довиждане, камарад!
И други грешки направи Авакум, но аз ще разкажа накратко за най-главната, понеже тя можеше да му струва много скъпо или ако трябва да наричам нещата с истинските им имена — той извърши глупост, за която едва не плати с главата си. Човекът, който умееше да разсъждава безгрешно, като електронна машина, тоя път стори грешка, от която би се засрамил дори един обикновен транзисторен компютър за джобна употреба. Но аз пак казвам, че за това са виновни всичките италиански работи, взети накуп: като се почне от коприненото небе над Фраскати, загледано като някогашно момиче в близките две езера; фонтаните, за които отбелязахме вече, че са изумителни; Сикстинската капела, където Микеланджело беше достигнал тавана на човешките творчески възможности; като се мине през бомбените атентати, всекидневните стачки и страхотни манифестации и се стигне най-после до народното вино, пламенните песни и хубавите жени с тъмни очи и алтови гласове; като се има пред вид всичко това, взето накуп, поне на мон ми става ясно защо дори човеци като Авакум, надарени със способности на ЕИМ5, грешат и в някои случаи постъпват просто момчешки (както, собствено, направи и нашият човек при фонтана на Треви). Не, аз си мисля, че за да не се греши никак в оная твърде сложна обстановка, необходими са не само качества на ЕИМ, необходимо ще е човек да се откаже напълно от себе си и да се превърне на една съвсем истинска ЕИМ (или в кибергочовек, както се изразяват някои занесени математици и фантасти). Това може да стане, като се хвърли на кучетата неговият ограничен човешки мозък и му се присади неограничен от биологически бариери изкуствен мозък — кристали и жички, подредени в интегрални схеми и оживени от електроимпулсите на една слънчева батерия, залепена на удобно място върху темето на „черепа“ Такъв изкуствен мозък се нарича позитронен (според същите занесени математици и фантасти) и с него човек никога няма да сгреши. Разбира се, ако бъдат хвърлени на кучетата и останалите части на човешкото тяло и на мястото на тленните парчетии се сглобят нетленни бурми и пружинки, железца и разни транзисторни устройства, то полученият човек ще стане още по- съвършен и тогава всякаква възможност за прегрешения ще бъде
И понеже отворих дума за кучета, дойде ми наум един такъв случай. Когато бях ветеринарен лекар в Момчилово преди пет или шест години, имах овчарско куче на име Шаро. Беше рунтав, едроглавест пес и на вид изглеждаше много страшен, но в действителност се отличаваше с изключително кротък нрав. Съседското момче (едно зло същество, проклето) често го дърпаше за ушите, за опашката, за мустаците, но Шаро се правеше на разсеян, търпеше великодушно и не го изяждаше. Сякаш беше чел оная притча от евангелието на Лука, дето се казва, че на злото трябва непременно да се отвръща само с добро.
Веднъж окръжният ветеринарен инспектор ме повика в Смолян на доклад. Тръгнах през планината с моя престарял, но верен джип, като взех за раздумка из пътя и още по-верния си приятел Шаро. Откъде да знае човек какво може да се случи! По онова време някои хора бяха виждали около Змеица дори и мечки. Както и да е, когато стигнах най-после в Смолян, намерих окръжния инспектор да разговаря с някакъв лесничейски
