Той се прислони под козирката на съседния вход. След по-малко от минута в мократа тъмнина, приспивана от шепота на тихия дъжд, забоботи автомобилен мотор. Шумът идеше от насрещната улица „Девети септември“.
Инженер Сапарев тръгваше на път.
Авакум се прибра пеш. Беше
Сега той не мислеше за работата си, за отключената каса, за свръхсекретните документи, до които беше се докосвала навярно чужда и недружелюбна ръка. Той не се занимаваше в мислите си и с Прокопи, когото наблюдението на неговата бригада засичаше всяка минута и който носеше в портфейла си ония думи, написани задъхано с флумастер, от които зависеше може би съдбата на най-специалната от специалните стомани, а може би и съдбата на малката ясновидка, която виждаше хората като светли и тъмни петна.
Той не мислеше за нищо.
Той вървеше пеш из смълчаните, глухи и безлюдни улици и не бързаше. Защо трябваше да бърза, в неговата ергенска квартира не го очакваше каквото и да било, за което си струваше да натиска „педалите“, там нямаше дори камина, срещу която, по халат, да изпуши последната лула, преди да заспи…
Той нямаше нищо.
Но затова пък имаше тишината на заспалите улици и тяхното най-голямо богатство — шепота, кроткия ромон на дъжда. Някой беше споменал някъде по негов адрес, че това било „сантимент“. Ах, какъв глупак. Сантимент било шепотът на тихия дъжд!
Не, тихият дъжд е история, в която са разтворени страници на хиляди години. Преди хиляди години тихият дъжд е ромонил по същия начин, приказвал е на същия език. Шепнел е задъхани думи, спомнял е пламенни погледи, подканял е някого за размисъл над минали и бъдещи неща.
Нека глупакът да казва, че това било „сантимент“
Има ли значение какво казва?
Енчани не тачеха камините. Погражданени отскоро, те се гордееха със своите електрически и нафтови печки, а на камините, както и на всички прости форми на живота, гледаха като на „демодирани“ неща, като на „ретро“, за което не искаха да си спомнят дори насън.
В стаята на Авакум гореше голяма електрическа печка, бойлерът в банята му беше включен отдавна. Той се изкъпа, облече халата си, с който не се разделяше дори когато отиваше по командировки. После се настани близо до масичката, където трупаха пощата му, и тъпчейки лулата си, започна да търси с очи онова писмо сред купчината разпилени писма, което би възбудило най-силно любопитството му и което би разтворил най-напред. Той не знаеше откъде ще пристигне това писмо, кой ще е подателят му и кога ще дойде, но беше сигурен, че някой ден ще се появи непременно на масата му. И ето че в това ранно дъждовно утро то наистина се показа и макар да не надничаше нахално през раменете на другите, привлече тутакси погледа му.
Писмото беше от Анастаси.
Авакум го разтвори бавно, защото искаше радостта му да бъде по-продължителна. Той чувствуваше вече, че от редовете му ще залъхат миризмите на смолист бор и на дъхав здравец, че ще закърши смях на зрели жени и че един кротък и нежен по душа човек ще заеме позата на жесток и безпощаден ловец.
Но писмото беше кратко и делово, сякаш го беше писал неговият помощник, акуратният капитан Петров:
„… Канех те на няколко пъти да ми дойдеш на гости в моята нова «резиденция», която е на един километър от село Хи коя го се намира от град Н на два часа път с кола. Но сега обстоятелствата толкова се сгъстиха, че ти трябва незабавно да дойдеш и не от сантиментални чувства към приятеля си, а поради професионални задължения, които според мен не търпят отлагане нито за миг. Работата се състои в това, че на 20-и през нощта и на 21-ви през нощта в блатистата местност, която съседствува с моята «резиденция», бяха убити последователно двете ми кучета (чиста вълча порода) с бързодействуваща цианидова отрова. Аз изследвах труповете им и установих, че отровата не е била погълната от тях с храна, а е била просто впръскана в кръвта им. Как? Те бяха страшни зверове тия кучета и не допускам, че са позволили някой да дойде при тях, за да ги инжектира. По какъв начин е впръскана отровата, кой ги е убил и защо, кому са пречили, като ние сме отдалечени на километър от селото и от главното шосе? Ето въпроси, които, струва ми се, са ат сферата на твоите професионални интереси! Побързай! Труповете на кучетата още лежат сред храсталаците на оная мочурлива местност, през която впрочем рядко минава човек.“
Авакум остави писмото на масата, като продължаваше ласкаво да го гледа. „Може да е бракониерска работа — помисли той. — Малко ли хитрини знаят бракониерите, за да се освободят безшумно от две гласовити и зли псета. А може, както подмята Анастаси, кучетата да са пречили някому. Някой например иска да скрие нещо или да се срещне тайно с някого, а кучетата лаят и налитат. Тогава — тегли им чертата и толкоз.“
Той напълни лулата си, запали и започна по навик да се разхожда из стаята напред и назад.
„Тази история около свръхсекретните документи може така да запали главата на човек — продължи да мисли Авакум, — че в един нищожен факт да види изключително събитие, какъвто е, да речем, случая с двете отровени кучета на моя приятел. Но нали в нашия занаят ние не бива да разглеждаме събитията сами за себе си, а винаги да ги свързваме с онова събитие, което е
Той извади от шкафа пътническото си куфарче, усмихна му се с неопределена усмивка и започна да реди в него някои неща.
„Най-напред трябва да изслушам Петров — рече си той. — Да видим къде е ходил Прокопи и какво съчинение е написал. А сетне трябва да чуя от моите хора дали са научили нещо
Откъм площада прозвъняха глухо камбаните на общинския часовник. Беше четири часът.
Беше 4 часът.
Той не си легна, а се настани удобно в креслото и затвори очи. Да започва нощта, когато денят вече се задаваше, не беше по неговия вкус. Сутрешните часове в леглото нямаше да го отморят, а щяха само да го размекнат, опитът го беше научил, че леката почивка възстановява силите по-добре от един късно започнат сън.
Последното нещо, което видя пред очите си, преди да се унесе изцяло в сивата мъгла на просъницата, беше лицето на малката ясновидка. То беше устремено към Прокопи, сякаш плаваше към него, и в това нямаше нищо особено. Особеното беше в погледа на мрачния и сопнат човек — нежността, с която я гледаше, съвсем не изглеждаше „братска“, напротив, тя беше изпълнена с копнеж, който сякаш се увиваше като прегръдка около нея, като желание, каквото може да изпитва един мъж към една жена. „А пък ме залъгваше, че я обича по братски!“ — възмути се Авакум. Той се възмущаваше всъщност от себе си, беше допуснал да го заблудят.
После една синкава въздушна вълна се плисна над главата му, разби се на безброй святкащи мехурчета и той престана да мисли.
Всеки път, когато му предстоеше да заминава нанякъде и по необходимост трябваше да се облича по- спортно, той преодоляваше с мъка вътрешната си съпротива срещу разните карирани платове, срещу обувките с дебели подметки, срещу каскетите изобщо и специално — срещу каскетите английски фасон. Той беше фанатично привързан към една строга, макар и малко остаряла елегантност, която зачиташе удобствата, но не им робуваше и която беше по природа чужда на чудатостите, каквито бяха например бомбето, чадърът и прекомерно широкото пардесю на Прокопи. Той се облече „спортно“ в тъмносив костюм без обичайните „карета“, сложи си зимни обувки с нормални подметки и реши да не заменя в никакъв случай тъмния си лоден и широкополата си шапка с мушама и каскет.
Към 8 часа, когато вече оправяше връзката си пред огледалото, готов за излизане, пристигна капитан
