откъдето квакаха жабите.
— Не вярвам на басни! — рекох.
— Но на мене вярвайте, защото аз съм живял тук двадесет години!
— И сте имали големи приключения?
— Аз лично — не! Но са ставали някои неща.
— Е, добре! — рекох. — Чия е тази къща сега?
— На селсъвета. Дадена е за ползуване на ловната дружинка.
— Чудесно! — рекох. — Аз ще помоля селсъвета да ми даде под наем тази къща.
— Вие сте луд! Какво ще правите сам до това благо? Той ме гледаше със смаяни очи.
— Блато ли! — възкликнах аз. — Но това е за мене щастие, ако наблизо има блато!
— Не бързайте! — повдигна ръка исполинът. — Вие не знаете още
— Ще развъждам патици и гъски — казах аз. — А може би и биволи. Вие нямате представа колко икономично животно е бивола, а какви облаги дава! — Биволите бяха една моя стара идея.
— Нищо няма да развъждате, докторе, ни птици, ни гъски, а пък за биволи да не приказваме! Туй място е опасно и освен за зимуване на дивеч, за друго не става.
— Като е толкова опасно туй блато, вие защо ходите там?
— Ловувам.
— Аха! — засмях се аз. — Къде ви е пушката?
— Тука е. Искате ли да ви покажа моята пушка? Той се надигна, извади ключ и отвори. Облъхна ме тъмнина, която вонеше на застоял тютюн, на мишки и на още най-малко десет други мръсотии.
Той наистина имаше пушка, една разкошна ловна карабина. Висеше над одъра му със самочувствието на царица.
— Винчестер! — рече той. — Друга такава пушка в България няма!
Другите неща в този хамбар бяха мизерни. Дъсчен одър, куц стол, маса, покрита със стари вестници.
— Това е! — рече той, като ме видя, че се оглеждам. — Не подхожда за културен човек!
Той не отиде да ловува, а любезно предложи да ме изпрати до в къщи.
Преди да се разделим на площада, аз го запитах:
— И така, вие не ме съветвате да живея там?
— Онази къща не е за вас! Приказва се, че в блатото излизали нощно време духове, а в кръчмата са се навъдили плъхове, които могат да огризат човека до кокал. Послушайте ме каквото ви казвам — там не е за нежни хора като вас!
— Против плъховете имам сигурно химическо средство — рекох аз. — А на духове не вярвам! Аз не съм романтичен човек!
На другия ден аз наех под наем старата кръчма.
Председателят на съвета дълго се мръщи, докато да даде съгласието си, и чак като взех да му разказвам за биволите надълго и нашироко, той махна с ръка и нареди на общинския секретар да ми издаде заповед за настаняване.
— Отивате там на ваша отговорност! — рече ми той. — Местността е влажна, пълно е с комари, а освен това… ще имате в съседство едно блато, за което се носят разни приказки.
— И вие ли? — учудих се до немай къде и дори се възмутих малко: — Как ви иде наум да ме смятате за суеверен човек?
— Там са пропадали хора — каза председателят. — Това е истина. Миналата есен отиде на лов за диви патици един инженер от град Н и вече никои го не видя. Може да проверите. Този инженер се казва Юлиан Петров. Изчезна, като да не е бил! А по-възрастните хора разправят и за други случаи. Тъй че… — той повдигна пръст: — На ваша отговорност!
— Няма да ми се случи! — рекох. — Аз имам две кучета в Момчилово, два вълка, ще пиша писмо да ми ги проводят в най-скоро време.
— Това е разумно — кимна ми председателят. И все пак…
Може би щеше да каже, че отивам там на своя отговорност, но се сети, че беше го казал вече, и замълча.
Както и да е. Той изпрати бригада, която да почисти и да постегне къщата, а за биволите не отвори дума.
На обяд срещнах пред ресторанта моя исполин. Магнетофона от комсомолската сладкарница виеше, затова ние си избрахме маса в най-отдалечения ъгъл на салона.
— И тъй — поклати той глава и мрачно се усмихна. — Вие не ме послушахте. Научих, че сте наели моята бивша кръчма.
— Че защо да не я наема! — рекох. — По-добре ли ще се чувствувам тук?
Той не отговори. Изпи мълчаливо водката си и стана да си върви. Преди да ми подаде ръка, рече:
— В мазето имам разни боклуци. Някой ден ще докарам един камион да ги вдигнат.
— Когато пожелаете! — засмях се аз.
Бях щастлив, нещата се уреждаха толкова добре.
На обяд занесох шише ракия на работниците, поговорихме за туй-онуй, разправих им за биволите, а сетне се запътих по пътеката, за да видя с очите си блатото и сам, да преценя за какво го бива. Преди да нагазя в храсталаците, настигна ме един от по-възрастните работници.
— Като сте рекли да минете по тези места — рече ми той, — искам да ви предупредя да внимавате. Да се движите само по пътеката и встрани да не се отбивате.
— Не бойте се! — рекох. — Аз не съм вчерашен.
— То е тъй, но пак си отваряйте очите и си имайте нещо наум. Защото туй блато не е като другите, то си мени фасона, ако не всеки ден — през ден. Днес си стъпил тук на твърдо, а като идеш утре и погледнеш — на същото място гьол!
— Е, хубаво! — рекох. — Дълбоки ли са тези гьолове?
— Някои не са покрити дори с вода, другарю! Само тиня.
— Е, ще се окалям малко, какво да се прави! — позасмях се и махнах с ръка.
— Вие си имайте наум само това, да не стъпвате по мочурливи места. Някъде, другарю, тинята е дълбока до два метра! Имайте го туй пред вид!
— Непременно! — рекох. — Ще имам пред вид! Той се върна назад, навярно ядосан в себе си, че не беше настоявал да ми прави дружинка из блатото, а аз продължих пътя си с развеселена душа.
Спуснах се по една стръмнина и след няколко крачки се намерих най-после лице с лице с мистериозната местност. Пред мен се издигаше една плътна ограда от храсталаци, някои до кръста ми, други до раменете; пътеката се извиваше в краката ми като змия. Преминах ребром това препятствие и ето че пред очите ми се откри едно равно, сивозеленикаво поле, потънало в трепкаща мараня и украсено тук и там със самотни тополи и плачущи върби. Някъде блатото беше зелено, на други места черно, а се виждаха участъци, които изглеждаха направо сиви. Но най-силно впечатление ми направиха при това първо съприкосновение с него три неща: безлюдието, жегата и ужасната тишина. Човек можеше да си помисли, че е попаднал в друг свят, на друга планета.
Пътека, каквато пътникът може да си представи, като чуе тази дума — нямаше, но пред моравата, която се разстилаше насреща ми, едва забележимо личеше нещо като просека, тунелче от по-ниска трева. Тръгнах по това тунелче и само след двадесетина крачки отпреде ми се изпречи първия гьол — една огромна локва с десетина метра в диаметър, изпълнена от край до край с черна лъскава тиня. Напечена от силното слънце, локвата издаваше тежък дъх на амоняк и сяра, с едва доловим превес на сярата. Колко ли беше дълбока тази тиня? Една стъпка, две стъпки? Както гледах в гьола, като че ли ме полазиха по раменете
