е упоменато излишно, че той страда от Hypertonia.
— Хм, да! — каза Горанов и изведнъж се размърда на мястото си. После се изправи и се заоглежда за пардесюто си.
Учтивият майор Иванов любезно му го подаде.
— Нима ще си ходите? — учуди се Авакум.
— Тоя ден е ваш и е в реда на нещата вие да му сложите точка. — Той погледна часовника си и слабо се усмихна. — Ето, няма още дванадесет часа! — Облечен вече, той допълни: — Аз съм сигурен, че Прокопи Сапарев върти тази работа. Сега трябва да се установи дали другите двама му помагат и доколко. Накратко казано, тоя случай върви към развръзката си и понеже вие проявявате много усърдие, аз бих предложил сам да се заемете с онова, което има още да се върши. Съгласен ли сте?
Горанов стоеше до вратата, готов да си тръгне, а Авакум седеше в креслото си и мълчеше. Той извади лулата си, напълни я и чак когато пусна любимото си колелце синкав дим, по устните му се плъзна една кратка и изпълнена с доволство усмивка.
— Сега мога да ви кажа какво мисля. Първо, ако не ви се работи, може да си вървите! Второ — в нашата работа никой не се самоосвобождава, а бива освобождаван. Трето — аз никак не съм убеден, че Прокопи Сапарев „върти“ тази работа, както се изразихте вие, поради простата причина, че засега не притежавам никакви доказателства, които да го уличават в каквото и да било. Аз не съм го дори разпитал!
— Вие разговаряте с мене, както на времето големите детективи са разговаряли със своите помощници! — повдигна рамене полковник Горанов и снизходително се усмихна. — Както желаете, другарю Захов! Аз ви дадох възможност да нанижете още един бисер в огърлицата на вашите успехи, и то с най- приятелски чувства, но щом като вие отблъсквате ръката ми — моля! Във всеки случай, когато наближа до пенсия, аз ще бъда много, много по-търпелив от вас! Защото една лоша загуба може да прати по дяволите сто хубави победи!
— Благодаря за хубавите чувства, които изпитвате към мене, скорошния пенсионер! — сложи театрално ръка на сърцето си Авакум и почтително се поклони. После лицето му изведнъж смени актьорската си маска с най-обикновено, делово изражение. — Ще започваме ли работа, другарю Иванов? — обърна се той към следователя.
— Започнете, а аз ще се запозная утре със стенограмите! — каза с равен глас Горанов и понеже никой не се обади, той попита следователя: — Ще бъдете ли готов до обяд?
— Надявам се! — отвърна уклончиво майорът.
— Не се надявайте, а вършете работа! — каза строго полковникът, прокашля се и бързо излезе.
Когато твърдите му стъпки заглъхнаха в коридора, Авакум направи отново едно хубаво къдраво колелце, порадва му се някое време, после рече на следователя: — Бих ви помолил да натиснете педала най-вече върху следното — къде е бил Прокопи Сапарев от 6 ч. и 28 минути, когато излезе от кръчмата, до седем часа и 03 минути, когато се завърна.
— Имайте пред вид, че той се завърна почти сух, а проливният дъжд заваля преди 6 часа и 28 минути — забеляза капитан Петров.
— Няма да забравя! — кимна майор Иванов.
— Вие познавате добре тази работа, постарайте се да откъртите още някое друго камъче — усмихна му се приятелски Авакум. — И много ви моля — без предумисъл! Засега няма виновни. Нали?
Капитан Петров загаси лампите и на телевизионния екран се появи кабинетът на следователя, обърнат с бюрото към „публиката“. Зад бюрото седеше майор Иванов, спретнат, вчесан на път, с дружелюбни масленокафяви очи, с тънки и приятно извити устни и с остра брадичка, едва-едва повдигната нагоре. От дясната му страна седеше в удобно кожено кресло инженер Прокопи Сапарев. Мрачното му мефистофелско лице беше станало още по-мрачно и изглеждаше още по-издължено, замислените му тъмносиви очи сега блестяха като полирани и сякаш гледците им изпущаха сива и неприятна светлина. Дългите му коси бяха разчорлени и един гъст кичур закриваше дясното му ухо.
— Ще запушите ли? — майор Иванов му протегна табакерата си.
— Благодаря! — тръсна глава Прокопи. — Премного сте любезен, но ако позволите, аз ще запаля от своите.
— Както обичате! Ето ви запалка. И така, в колко часа излязохте от завода?
— Нали ви казах вече, дявол да го вземе — в 6 часа и 2 минути. Бъдете добър и си записвайте, за да не повтарям едни и същи неща по няколко пъти!
— В 6 часа и 2 минути тръгнахте за кръчмата, а в 6 и 18 сте пристигнали там, като сте вървели 16 минути по черния път.
— Е, и какво?
— Вие ли поканихте колегите си, или те ви се натрапиха?
— Мито едното, нито другото. Просто тръгнахме ей така, вкупом.
— По предварителна уговорка?
— По навик. От някое време ходим заедно там.
— Откога по-точно?
— Е, това не съм отбелязал в календарното, дявол да го вземе!
— Може би ще си спомните по памет?
— Да речем, от около месец, месец и половина — щом толкова ви интересува!
— Валеше ли вече, когато тръгнахте от завода?
— Канеше се да вали. Дъждът ни настигна, когато вече бяхме на прага на кръчмата.
— Вие казвате, че сте започнали да ходите от месец, месец и половина. Кому от тримата хрумна тази идея? Вие ли пръв поведохте другите?
— Навярно аз.
— И как ви дойде наум тази кръчма?
— Може би, защото тя се намира най-близо до завода.
— Кога за пръв път посетихте кръчмата?
— Преди две години, когато ме назначиха за началник на конструкторското отделение.
— И оттогава допреди месец, месец и половина не сте ходили там?
— Не съм ходил, дявол да го вземе!
— Защо казвате „дявол да го вземе“?
— Та вие ме разпитвате като заподозрян кой знае в какво.
— Заподозрян в какво?
— Де да зная!
— Успокойте се, гражданино Сапарев, не ви подозирам в нищо. Значи, допреди месец, месец и половина не сте посещавали кръчмата. Е, добре, какво по-особено се беше случило в живота ви по това време, та сте изпитали нужда да ходите в кръчмата?
— Нищо особено не бе се случило. Моят живот е равен като конец.
— И все пак? Преди не сте посещавали кръчмата, а напоследък зачестихте. Защо?
— Аз съм ерген. Трябва да ходя някъде.
— Това се разбира от само себе си. А къде ходехте по-рано?
Пауза. По агресивното лице на Прокопи преминава сянка на смущение, прекалено самоуверен студент се е явил на изпит, а професорът неочаквано му е задал много труден въпрос.
— Понякога се разхождах извън града. Друг път се прибирах направо в къщи. Случваше се да ходя и на кино.
— Вие казвате, че понякога сте се прибирали направо в къщи. За един млад човек това изглежда странно, струва ми се. Как прекарвахте времето в къщи, четяхте ли?
— Не съм от ревностните четци. Играех на домино с хазяйката си, по-точно с дъщерята на хазяйката.
— С дъщерята?
