обществено необходими, не е изчезнало още, макар исторически да е обречено безусловно.
Но приказките са си приказки и с приказки не можеш никому да заковеш ръцете в белезници, нито пък да получиш служебно повишение за специални заслуги в областта на борбата с престъпността.
И така, аз казах, че мотивите за това убийство са от имуществен характер — що се отнася до Краси; и от морален — по отношение славолюбивите амбиции на д-р Беровски. Оттук нататък, както вече имах случай да се изразя метафорично, нашего брата попада в безпросветния амазонски лес. Защо?
Защото, доколкото съм следил нашата и международната криминалистика, в графата на убийците рядко, съвършено рядко — по-скоро като куриози и изключения! — можещ да срещнеш в графата на вулгарните убийци директори на хотели „суперлукс“ и бактериолози от по-първа ръка. А доколкото ги има (като изключения и куриози), най-истински изключения и куриози са ония от тях, които са взимали някому душата с нож. Директорите на хотели „суперлукс“ и докторите рядко убиват, а когато все пак убиват някого, обикновено избягват да си служат с ножове. Случаите, когато тия хора убиват с нож, са равни ПОЧТИ на нула — от гледище статистическо и в международен мащаб.
Но да речем, че на моето рамо е кацнала птичката на щастието и ми е поднесла една скъпоценна рядкост, за да получа повишенийце, за да вдъхновя сина си на предстоящия конкурсен изпит в езиковата гимназия и за да може жена ми да летува коляно до коляно със съпругите на полковниците и генералите. Не искам да бъда придирчив неблагодарник като опя рибар от приказката за златната рибка, затова свалям шапка на съдбата, задето ми предлага подобен случай, и смирено й целувам ръка? Е, и после? После — това значи, първо: кого от двамата, Краси или д-р Беровски, да обвиня в убийство? И за двамата има много улики, доставени от техниката, че са убийци, и много други улики, доставени също от техниката, че те не са изобщо помирисвали такава пъклена работа. Кого да „вкошариш“, кому да заковеш ръцете в белезници?
Право казано, на мен в края на краищата ми е все едно, защото аз съм безпристрастен следовател и не изпитвам злоба или съчувствие към когото и да било. И тъкмо затова изпитвам неудобство като човек, попаднал в безпросветния амазонски лес: как да разбера кой от двамата е отпратил по такъв груб начин професора на оня свят, за да го изправя, негодника, пред олтара на възмездието?
Е, доста наивен ще съм бил в началото на това предварително следствие, като съм „лелеял“ в душата си идиотската надежда, че с един куршум ще ударя не един, не два, а ТРИ заека наведнъж: за мен — инспекторска слава и повишение; за сина — много перспективно средно образование; а за съпругата: „добър ден, как си?“ — със съпругите на най-висшите началници? И всичкото това щастие, господи, само срещу някаква си присъда (може би разстрел, но какво ме засяга това!) за нарушителя на законността!
За в бъдеще ще знам: три заека с един куршум — това е просто дивотия! Не отиват такива гламавщини в мисленето на човек с висше юридическо, специализирал криминология, кандидат за каскета на Шерлок Холмс!
И все пак — Красимир Кодов или д-р Петър Беровски?
Един от двамата, разбира се! Един от двамата.
4.
Поръчах да донесат термос с горещо кафе за всички ни и да предложат кафе и на икономката Дора Басмаджиева. Сетне свиках на съвещание моите помощници, а специалистите изпратих да си вървят по живо, по здраво, те бяха свършили прецизно работата си, въпреки че, казано между нас, тъкмо тази тяхна прецизност ме напъха в проклетия амазонски лес. Но както и да е!
Вече отбелязах нали, че утрото беше се избистрило за час-два, сетне силно притъмня. Човек добиваше впечатление, че нощта е съжалила, дете си е тръгнала толкова рано, и ето, хрумнало й отново да се завърне, та под крилцето й героите от „подземията“ да си довършат дяволските начинания. Нали нощта според статистическия наръчник винаги е била вярна приятелка на престъпния свят! А поетите, на които морето за тия работи е винаги до колене, възпяват ли, възпяват нощните поетичности, осеяни със звезди и огрени от разни лунни светлини. Тия поети трябва да разпитат нас, криминалистите, за да им разкажем колко струват на държавата и на обществото „поетичностите“ на нощта. Тъй или иначе мрачевината се разпръсна, настъпи един млечен, белезникав предобед, а от надвисналите оловни облаци взе да се сипе гъст, пухкав сняг.
Изпихме мълчаливо по една водна чаша кафе, запалихме цигари и с просветлени мозъци започнахме да разплитаме сложните възли на снощното необичайно убийство. Казвам „необичайно“, защото всеки божи ден не убиват професори и защото съвсем не всеки ден на мушката на предварителното следствие кацат такива предполагаеми убийци, каквито бяха Красимир Кодов — Красето, уважаван директор на почтен и реномиран новотел, и д-р Петър Беровски — още по-уважаван работник в областта на епидемиологични изследвания.
И ето, часът удари, както се казва, и аз изложих концепцията си сбито, с малко думи. Наблегнах, разбира се, на имуществените и на моралните подбуди на двамата „хипотетични“ убийци — Красето Кодов и д-р Петър Беровски. Подхвърлих предположението, че Дора Басмаджиева, икономката, е съучастница на д-р Беровски. И за да бъда честен пред съвестта си, защото все пак аз съм един социалистически следовател, изказах учудването си и огорчението си, че сто на, двама такива отговорни граждани попадат под сянката на углавното подозрение. Факт, който показва, че все още остатъците от буржоазната душевност не са напълно ликвидирани от времето.
— Да бъдем внимателни, другари! — заключих аз. — Уликите са против Кодов и против Беровски. В това ужасно дело — продължих — виждам сянката на една жена, Дора Басмаджиева. А тя е бивша съпруга на също такъв именит работник от сферата на микробиологичната наука. Много отговорно трябва да пипаме! — предупредих сътрудниците си. И за да не внасям паника и страх в мисленето им, допълних тутакси: — Доказателствата ни трябва да бъдат абсолютно убедителни и категорични — щях да кажа: „бетон арме“, но тази дума ми се стори неподходяща за обстановката. Освен това убийството на професора представляваше една твърде заплетена афера, каквато рядко се среща сред аналите на международната криминалистика. Накратко, трябваше да внимавам за равнището на приказките си.
Пръв поиска думата инспекторът Манчев.
— Тази историйка — започна той — като всички други подобни историйки — изглежда някак си много сложна. Цял сборник от гатанки! — ще рече човек. Но така изглеждат винаги тия наши историйки. Какво да правиш! Аз ще ви кажа от собствен опит, че това е само от пръв поглед. Едно лъжливо впечатление! Надвиеш ли сащисването, което те цапва по главата в най-началния момент на следствието, виждаш — ама непременно виждаш!, — че тая сложност е само външна, а вътрешно нещата са свързани много просто. Моля за внимание! От всички присъствуващи на вечерята САМО следите на ТРИМА души обикалят около мястото на произшествието. Кръв има по дрехите на Красимир Кодов и д-р Беровски; отпечатъци от пръсти по вътрешните дръжки на вратите — на вратите, ЗАОБИКАЛЯЩИ мястото на произшествието — пак има от същите тия двама герои, Красимир Кодов и д-р Беровски. Но към техните следи тук се прибавят и следите, оставени от тази кукла, извинявайте, от икономката Дора Басмаджиева. Тя е вътрешният човек, тоест тя е „троянският кон“. Погледнете, моля ви се! Ясно е като две и две! Всеки път, отивайки си, тя е заключвала като всеки нормален човек и двете външни врати на апартамента — вратата на „черния“ вход и вратата на обикновения. А вчера — гледайте само колко била разсеяна тази дамичка! — забравила да заключи „черния“ вход! Представете си! Забравила да заключи „черния“ вход същата тая вечер два-три часа преди да заколят професора? А? Обикновено ТЕ казват винаги така: „Не помня да съм оставила отключено!“ Или: „Навярно професорът (тоест лицето, което вече не може да приказва), навярно професорът е отключил!“ А че ключа изобщо го няма никакъв — какво я интересува! Ние да си блъскаме главите и да го търсим, нали за това ни плащат!? А ТЕ винаги са вън от играта, те винаги са невиннички? Всъщност защо Дора Басмаджиева оставя отключена вратата на „черния“ вход? Ще ви кажа! За да може любовникът й д-р Петър Беровски да излезе на стълбищната площадка, КОГАТО ДОТРЯБВА! Умно е премислено.
Връща се Красимир Кодов от мазето, носи в ръцете си чиния с шунка, кана с вино и един нож. Чувайки стъпките му, д-р Беровски, който НЕ ЗА ТОЯ, ДЕТО ДУХА се намира в кухнята, излиза навън, поема от Красето Кодов виното и шунката, отваря му официалната входна врата за апартамента и любезно го пропуща да влезе вътре.
Влизайки в антрето, Красимир Кодов забива ножа си в гърба на професора, а д-р Беровски чака в
