— Аз не мога — Манон почти хленчеше. — Аз… твърде съм наплашен. Ще разбия машината.
— Вземи Ескуана. Ако се справя, той ще бъде медиум.
— Приемате ли плана на сенсора, координаторе? — официално попита Харфекс.
— Да.
— А аз не го одобрявам. И въпреки това ще полетя с вас.
— Мисля, че сме принудени, Харфекс — отговори Томико, гледайки Осден в лицето. Ужасната бяла маска беше изчезнала, върху него се четеше страстно желание — като лицето на любовник.
Олеро и Джени Чонг играеха на карти, за да не мислят за креватите си, които често посещаваха поради нарастващата им сънливост, за засилващия се страх, привилегировани като изплашени деца.
— Това нещо, то е в гората, заради него вие… ще…
— Ще се страхувам от тъмнината? — Осден презрително се усмихна. — Погледнете Ескуана, Порлок и дори Аснанифойл. То може да не ни навреди. Това е импулс, преминаващ през синапсите6, вятър, провиращ се през клоните. То е само сън.
Качиха се на хеликоптера. Ескуана все още спеше, свит на кълбо на задната седалка. Томико караше. Тя и Харфекс мълчаха, вглеждайки се в линията на гората, тъмнееща отпред в светлосивото пространство на осветената от звездите равнина.
Достигнаха черната линия и я пресякоха; сега под тях се разстилаше тъмнината.
Томико откри място, удобно за кацане, като се насили да лети ниско и сдържаше неистовото си желание да се издигне нагоре и да избяга. Огромната енергия на света-растение беше значително по-силна тук, в гората, и паниката му налиташе на огромни черни вълни. Отпред се мержелееше бледо петно с неправилна форма — оголеното теме на хълм, малко по-висок от най-високите черни дървоформи наоколо; не дървета; части от едно цяло с корени. Томико кацна — лошо кацане. Ръцете й се плъзгаха по кормилото, сякаш ги беше натъркала със студен сапун.
Сега около тях беше гората, чернееща в мрака.
Томико се наведе и затвори очи. Ескуана простена насън. Дишането на Харфекс стана накъсано и силно, той седеше напрегнат; не се помръдна дори когато Осден го прекрачи и се облегна на отворената врата.
Емпатът стоеше, гърбът му и забинтованата глава се открояваха в приглушената светлина на таблото; не се решаваше да прекрачи навън.
Томико трепереше, не можеше да вдигне глава. „Не, не, не — повтаряше шепнешком, — не, не, не.“ Неочаквано Осден помръдна и безшумно се плъзна надолу, в мрака. Отиде си.
„Идвам!“ — произнесе силен глас.
Томико извика. Харфекс се закашля; изглеждаше, че се опитва да стане, но не му се удава. Томико потъна в себе си, концентрира се върху сляпото око в стомаха си, в центъра на своето същество; а отвън нямаше нищо друго освен страх.
Той премина.
Томико вдигна глава, бавно откъсна вплетените си една в друга ръце. Изправи гърба си. Нощта беше тъмна, над гората се виждаха звездите. Нищо друго.
— Осден — опита се да каже тя, но от гърлото й не излезе глас. Повтори по-силно — самотно квакане. Отговор нямаше.
Започна да разбира, че с Харфекс става нещо нередно. Помъчи се да намери главата му в тъмнината, защото той се беше свлякъл от седалката, но внезапно в гробната тишина се чу глас от тъмната задна част на кабината:
— Добре.
Това беше гласът на Ескуана. Тя включи вътрешното осветление и видя инженера да спи, свит на кълбо, ръката му почти закриваше устата.
Устата му се отвори и повтори: „Всичко е добре.“
— Осден!
— Всичко е добре — каза мек глас, излизащ от устата на Ескуана.
— Къде си?
Мълчание.
— Върни се!
Излезе вятър.
— Аз оставам тук — произнесе мекият глас.
— Не можеш да останеш…
Мълчание.
— Ще бъдеш самотен, Осден!
— Чуй ме — гласът беше слаб и неясен, сякаш се губеше в шума на вятъра. — Чуй ме, аз ти желая щастие.
Тя отново го повика на име, но отговор нямаше. Ескуана лежеше тихо. Харфекс беше още по-тих.
— Осден! — закрещя тя, наведена над отвора на вратата в тъмната, залюляна от вятъра тишина на гората. — Ще се върна. Трябва да оставя Харфекс в базата. Ще се върна, Осден!
Мълчание и вятър в листата.
Осемте останали завършиха заплануваната програма за проучване на планета 4470. За тази цел им бяха необходими четиридесет и един дена в повече.
Отначало Аснанифойл или някоя от жените всеки ден отиваха в гората и търсеха Осден в района около оголения хълм, макар че Томико не можеше да определи на кой точно хълм се приземиха онази нощ, в самото сърце, в самия водовъртеж на страха. Оставиха всичко най-необходимо за Осден: запас от храна за петдесет години, облекло, палатки, оръдия и инструменти. Отказаха се да търсят повече; невъзможно бе да се намери човек, ако е пожелал да се скрие в тези безкрайни лабиринти и мрачни преплетени коридори. Можеха да минат на разстояние една ръка от него и да не го забележат.
Но той бе там, тъй като нямаше повече страх. След всичко преживяно Томико се опитваше да разбере какво е направил Осден, но мислите й се изплъзваха изпод контрол. Той е поел страха върху себе си и по този начин е прекрачил границите му. Предал се е на чуждия свят — неограничена от никакви условия капитулация, която не оставя място за зло. Той е разбрал любовта на другия и така е намерил своята собствена цялостна личност.
Хората от екипажа на Търсенето вървяха под дърветата, по необгледните живи колонии, заобиколени от сънуваща тишина. Надвисваща тишина, която едва ги схващаше, индиферентна към тях. Тук нямаше време. Разстоянието не играеше никаква роля. Но те имаха достатъчно пространство и време…
Планетата се въртеше между слънчевата светлина и пълната тъмнина, ветровете на пролетта и лятото духаха равномерно, пренасяйки прашеца над спокойните морета.
След като завърши програмата си за Търсене, преминавайки огромни разстояния от стотици светлинни години, „Хам“ се върна в мястото, което преди няколко века беше Смеминг Порт. Там все още съществуваха хора, които скептично да приемат рапорта на екипажа и да отбележат загубите: Харфекс — умрял от страх, сенсор Осден — останал като колонист.
Информация за текста
© 1971 Урсула Ле Гуин
Ursula K. Le Guin
Vaster Than Empires and More Slow, 1971
Източник: http://sfbg.us
Публикация:
[[http://bgf.zavinagi.org/index.php/Поредица_SF_трилър|С ОГЪН И ЧУК (ИМПЕРИИ И ФАНТАСТИКА)]].
