царство.
Ако въобще трябваше да я срещне, искаше му се това да стане в морската шир. Не знаеше защо, но изпитваше ужас от нова среща с нея на сушата. От морето се издигат бури и чудовища, но не и сили на злото — злото принадлежи на земята. А в мрачната земя, където Гед бе ходил веднъж, иямаше ни море, ни река, ни извор — Смъртта е безводно място. Макар че през суровата зима самото море представляваше опасност за него, то тази опасност, променливост и несигурност сега му се струваха като защита и предимство. Мислеше си, че при срещата, която ще сложи край на безразсъдството му, поне ще може да се вкопчи в сянката веднага. щом тя се вкопчи в него, и с теглото на тялото си и на собствената си смърт ще я завлече в мрачните морски дълбини, откъдето тя няма да може да се издигне отново. И тъй поне чрез смъртта си ще унищожи злото, което бе пуснал на свобода с живота си.
Гед се носеше по неспокойното и бурно море, над което облаците бяха надвиснали като огромни траурни покривала. Сега не използваше магическия вятър, а природния, който духаше остро от северозапад. Трябваше само често да поддържа с шепот тъканта на направеното от заклинания платно и то само се обръщаше да улови вятъра. Без магия едва ли би могъл да насочи разнебитената лодчица по такъв курс в това бурно море. Гед се носеше неотклонно напред и зорко се взираше наоколо. Жената на рибаря му беше дала два хляба и стомна с вода и след няколко часа, като забеляза Камебер Рок — единствения остров между Гонт и Оранеа, той похапна и пийна, обзет от благодарност към мълчаливата гонтска жена, която му беше дала храната. Мина покрай едва доловимото късче земя и се отправи по на запад през завеса от влажни капчици, които на сушата може би бяха снежинки. Освен лекото поскърцване на лодката и плясъка на вълните върху носа й, не се чуваше никакъв звук. Наоколо не се виждаше ни лодка, ни птица. Нищо не помръдваше, освен вечно движещата се вода и носещите се облаци — облаците, които той смътно си спомняше от времето на полета си, когато летеше на ястребовите си криле на изток по същия този път, по който сега се връщаше на запад, и гледаше нагоре към сивото небе.
Погледът му не долавяше нищо в далечината пред него. Замръзнал и изтощен от това безкрайно взиране в сивата пустош, Гед се изправи.
— Ела де — промърмори той, — ела, какво чакаш, Сянко?
Не последва ни отговор, ни появата на някакво по-тъмно петно сред мрачните мъгли и вълни. Въпреки това сега той ставаше все по-сигурен, че тя не е далеч, че слепешката следва студената му следа.
— Аз съм Гед Ястреба и призовавам сянката си! — провикна се той изведнъж. Лодката проскърца, вълните прошушнаха, а вятърът просъска в бялото платно. Времето течеше. Но Гед чакаше с ръка върху тисовата мачта на лодката си и с поглед, вперен в ледения дъждец, който бавно прииждаше на парцали от север. Времето течеше. Изведнъж в дъждовната далечина той съзря идващата сянка.
Тя беше изоставила тялото на оскилския гребец Скьор, но не го следваше през ветровете и по моретата и като гебет. Нито пък беше приела звероподобния образ, в който я бе видял на Роукската могила и в сънищата си. Въпреки това сега, дори на дневна светлина, сянката имаше някаква форма. Докато преследваше Гед и докато се бореше с него по голите бърда, тя беше изсмукала част от силата му и може би сега, когато той я призова с висок глас и на светло, тя бе получила или беше принудена да приеме някакви очертания и прилика. Несъмнено този път напомняше донякъде на човек, макар че не хвърляше сянка, тъй като самата тя беше сянка. Прекосила морето от Енладовите челюсти на път за Гонт, тя едва- едва стъпваше по вълните и се взираше през вятъра — размазано, грозно вълмо, през което се сипеше студеният дъжд.
Понеже беше полузаслепена от деня и понеже Гед я беше извикал, той я видя, преди тя да го види. Можеше да я разпознае веднага, както и тя него, сред всички същества, сред всички сенки.
Изправил се в ужасяващата самота на зимното море, Гед съзря онова, от което се страхуваше. Струваше му се, че вятърът отвява сянката настрани от лодката, че вълните минават под нея пред озадачения му поглед, а тя неотклонно се приближава към него. Не можеше да разбере дали се движи или не. И тя вече го беше видяла. Макар че в душата му нямаше нищо друго освен ужас и страх от допира с нея — ледена черна болка, изсмукваща живота му, той чакаше неподвижно. Изведнъж с висок глас той извика магическия вятър, който с внезапна сила опъна бялото му платно и лодката заподскача по сивите вълни право срещу провесената на вятъра сянка. Без никакъв звук тя потрепера, обърна се и побягна.
Спусна се срещу вятъра, на север. Срещу вятъра я последва и лодката на Гед — скоростта на сянката срещу изкуството на жреца, а срещу двамата — дъждовната вихрушка. Младежът викаше на лодката си, на платното си, на вятъра и на вълните пред него, както ловец вика на хрътките си, когато вълкът бяга пред очите им. Той опъна изтъканото от заклинания платно с вихър, който би разцепил всяко обикновено платно и който, пръскайки пяна, понесе лодката му по морето все по-бързо и по-бързо към беглеца.
Сянката се обърна — очертанията й внезапно се разляха и замъглиха и тя заприлича повече на дим, носен от вятъра, отколкото на човек. Направи полузавой, преви се назад и се спусна по посока на вихъра, като че се отправяше към Гонт.
С ръка и заклинание Гед обърна лодката си и при този бърз завой тя подскочи като делфин над водата. По-бързо отпреди преследваше той сянката, но тя ставаше все по-смътно доловима. Дъждът, примесен със суграшица и сняг, брулеше гърба му и лявата му страна и той едва виждаше на стотина крачки пред себе си. Не след дълго бурята се усили и сянката се изгуби. Въпреки това Гед плаваше след нея тъй уверено, сякаш вървеше по дирите на някой звяр по снега, а не след дух, бягащ над водата. Макар сега да се носеше по посоката на вятъра, той все още опъваше платното с пеещия магически вятър и изпoд заоблената кърма на лодката летяха пръски пяна, докато пореше с плясък водата.
Дълго продължиха странния си бяг ловецът и подгоненият звяр, а мракът се спускаше бързо. Гед знаеше, че невероятната бързина, с която се движеше през изминалите часове, трябва да го е извела на юг от Гонт и сега се насочва към Спеви или Торхийвън, а може би е отминал дори и тях и излиза в открития Разлив. Не беше сигурен. Беше му все едно. Той беше ловец и преследвач, а пред него бягаше страхът.
Внезапно за миг съзря сянката недалеч от себе си. Природният вятър отслабваше, а носената от вихъра суграшица се беше превърнала в ледена, разкъсана и сгъстяваща се мъгла. През нея Гед видя сянката, която бягаше малко надясно от пътя му. Той заговори на вятъра и платното, обърна лоста на руля и продължи преследването слепешком, понеже мъглата се сгъстяваше бързо, като за миг се разбунваше и разкъсваше при срещата си с магическия вятър, а след това отново обгръщаше лодката — безформена сивота, която умъртвяваше светлината и зрението. Гед едва беше изрекъл първата дума от заклинанието за проясняване, когато отново съзря сянката вдясно от себе си, но много по-наблизо. Тя вече не бързаше. Мъглата минаваше през смътните очертания на главата й. И без лице тя приличаше на човек, макар да беше безформена и променлива като човешка сянка. Той обърна лодката си още веднъж с мисълта, че е притиснал врага си, но в този миг той изчезна и лодката му налетя върху подводни скали, които мъглата беше скрила от погледа му и се разби в тях. Почти изхвърлен зад борда, Гед се вкопчи за мачтата-жезъл преди удара на следващата вълна. Тя беше огромна и подхвърли лодчицата над водата, а после я стовари върху една скала тъй, както човек може да подхвърли и разбие охлювена черупка.
Здрав и магически беше жезълът, направен от Оджиън. Той не се счупи, а се понесе по водата като сухо дърво. Оттегляйки се от плитчината, вълните повлякоха вкопчилия се в жезъла Гед навътре в морето и той беше спасен от ужасна смърт върху скалите, преди да дойде следващата вълна. Заслепен и задавен от солта, Гед се опитваше да държи главата си над водата и да се бори с непреодолимото морско течение. Малко встрани от скалите имаше пясъчен бряг. Той го видя на няколко пъти при опитите си да се освободи от тласъка на следващата вълна. Мъчеше се с всички сили и с помощта на магическия жезъл да стигне този бряг. Но въобще не се приближаваше до него. Вълнението го подхвърляше напред-назад като дрипа, ледената морска вода бързо изсмукваше топлината и силата от тялото му и той не можеше повече да движи ръцете си. Беше загубил от погледа си и скалите, и брега и не знаеше накъде се носи. Разбунената вода около него, под него и над него го заслепяваше, задушаваше, давеше.
Изведнъж от разпокъсаната мъгла се надигна една вълна, която го поде, претърколи го няколко пъти и го запокити на пясъка като къс плавей.
Така си и остана там. Все още стискаше с двете си ръце тисовия жезъл. Устремили се обратно към морето, по-малки вълни се опитваха отново да го отвлекат от пясъка. Над него мъглата се разкъсваше и сгъстяваше, а след това заплющя дъжд, примесен със суграшица.
Най-сетне Гед се раздвижи. Изправи се на ръце и колене и бавно запълзя нагоре по брега далеч от водата. Беше се спуснала черна нощ, но той се обърна шепнешком към жезъла и над него засия вълшебното
