коридори към един открит двор във вътрешността на зданието. Дворът беше отчасти с каменна настилка, но без покрив и на едно затревено място на слънце под дръвчетата играеше водоскок. Гед почака тук известно време сам. Той не помръдваше, а сърцето му биеше силно, тъй като му се струваше, че чувствува около себе си невидими присъствия и сили и му беше известно, че това място е построено не само от камък, но и от магия, по-здрава от камъка. Намираше се в най-вътрешната зала на Дома на мъдреците, а над него бе небето. Внезапно съзря облечен в бяло човек, който го наблюдаваше през струите на водоскока.
В момента, в който очите им се срещнаха, в клоните на дървото високо запя птичка. Изведнъж Гед започна да разбира птичите трели, езика на водата, падаща в басейна на водоскока, формата на облаците и началото и края на вятъра, който поклащаше листата — струваше му се, че самият той е слово, изречено от слънчевата светлина.
После този миг премина и Гед, и светът наоколо си бяха същите или почти все същите. Той пристъпи напред, за да коленичи пред Върховния жрец, и му даде писмото, написано от Оджиън.
Върховният жрец, Немерл, ректор на Роук, беше стар човек, по-стар според хорските приказки от всички хора на този свят. Когато заговори, за да приветствува любезно Гед, гласът му затрептя като птиче чуруликане. Косата, брадата и мантията му бяха бели, а годините като че полека-лека бяха изцедили от него и цвят, и плът, и го бяха оставили бял и изпит като плавей, който цял век се е носил по водата:
— Очите ми са стари, не мога да прочета какво пише господарят ти — каза той с трептящ глас. — Прочети ми писмото, момко.
И Гед разчете на глас писмото, което беше написано с хардийски руни. Там не се казваше нищо повече от следното: „Учителю Немерл! Този, когото ти изпращам, ще бъде най-великият от магьосниците на Гонт, ако е верен поривът на вятъра.“ Това бе подписано не с истинското име на Оджиън, което Гед все още не беше научил, а с неговата руна, Затворената уста.
— Изпраща те този, който укротява земетръса, затова бъди двойно добре дошъл. Младият Оджиън ми бе скъп, когато пристигна тук от Гонт. Сега ми разкажи за моретата и поличбите при пътешествието ти, момко.
— Приятно беше, учителю, с изключение на бурята вчера.
— Кой кораб те доведе тук?
— „Сянка“, търговски кораб от Андрадите.
— Чия воля те изпрати тук?
— Моята.
Върховният жрец го погледна, после отвърна поглед и заговори на неразбираем за Гед език, мърморейки като старец, чийто разсъдък блуждае из годините и островите. Но сред мърморенето имаше думи от птичата песен и от ромона на падащата вода. Той не правеше заклинание и въпреки това в гласа му имаше сила, която развълнува ума на Гед по такъв начин, че младежът остана зашеметен и като че за миг се видя сам сред странна, безкрайна пустош, обкръжен от сенки. А през цялото време се намираше в огрения от слънцето двор и чуваше ромона на водоскока.
Изведнъж една огромна черна птица, оскилски гарван, прекоси каменната тераса и тревата. Тя се приближи до ръба на мантията на Върховния жрец и застана там, цялата черна, с клюн като кинжал и очи като камъчета, които гледаха изкосо към Гед. След това клъвна три пъти белия жезъл, на който се бе облегнал Немерл и старият магьосник престана да мърмори и се усмихна.
— Бягай да играеш, момко! — обърна се той към Гед като към малко момче.
Гед подви коляно пред него. Когато се изправи, Върховният жрец го нямаше вече. Само гарванът стоеше там и го оглеждаше с проточен клюн, като че искаше да клъвне изчезналия жезъл.
Той заговори на език, който според Гед беше оскилски:
— Теренон узбук! — изграчи. — Теренон узбук орек. — И си отиде също така наперено, както бе дошъл.
Гед тръгна да излиза от двора, като се чудеше накъде да поеме. Под арката го пресрещна висок младеж, който сведе глава и го поздрави много вежливо:
— Наричам се Джаспар, син на Енуит от владението Иолг на остров Хавнър. Днес съм на твоите услуги. Ще те разведа из Големия дом и ще отговоря на въпросите ти, както мога. Как да те наричам, господине?
На Гед, планински селянин, който никога не се беше събирал със синовете на богати търговци и благородници, му се стори, че този тук му се надсмива с думите „услуги“ и „господине“, както и с прекалената си вежливост. Отговорът му беше кратък:
— Наричат ме Ястреба.
Другият младеж за миг затаи дъх, сякаш очакваше по-изискан отговор и като не го получи, се изправи и се обърна леко встрани. Той беше много висок, с две или три години по-голям от Гед и се движеше и държеше със скована изящност, позирайки според Гед като танцьор. От раменете му се спускаше сиво наметало с отметната назад качулка. Джаспар го заведе най-напред в гардеробната, където като вече приет ученик Гед можеше да си намери същото наметало по мярка и всякакви други дрехи, от които би имал нужда. Той си избра едно тъмносиво наметало и Джаспар каза:
— Сега си един от нас.
Когато говореше, Джаспар се усмихваше едва-едва по такъв начин, че караше Гед да търси подигравка зад учтивите му думи.
— Дрехите ли правят жреца? — попита той навъсено.
— Не — отвърна по-възрастният младеж. — Макар да съм чувал, че обноските правят човека. Сега накъде?
— Накъдето пожелаеш. Не познавам този дом. Джаспар го поведе по коридорите на Големия дом, като му показваше откритите дворове и покритите зали:
Залата с книгите, където се пазеха томовете на познанието и ръкописите с руните, голямата Зала с камината, където в празнични дни се събираше цялата Школа, и горе, в кулите и под покривите — малките килии, където спяха ученици и учители. Килията на Гед се намираше в южната кула и прозорецът й гледаше надолу към островърхите покриви на Туил и към морето. Както и в останалите спални килии, там нямаше нищо друго освен сламения дюшек в ъгъла.
— Тук живеем много оскъдно — каза Джаспар. — Ала се надявам, че няма да имаш нищо против това.
— Свикнал съм. — След малко, като се опитваше да се покаже равен на този учтив и надменен младеж, той добави: — Ти едва ли си свикнал лесно на този живот в началото, когато си дошъл.
Джаспар го погледна и погледът му казваше безмълвно: „Ти пък какво ли би могъл да знаеш за това, на което съм свикнал или не съм свикнал аз, синът на Господаря на владението Иолг на Хавнър.“ Ала на глас изрече само:
— Ела насам!
Докато бяха горе, удари гонгът и те слязоха да обядват на Дългата маса в трапезарията заедно със стотина момчета и младежи. Всеки си прислужваше сам, шегуваше се с готвачите през тезгяха, напълваше чинията си от огромните купи с гореща храна, поставени върху первазите и сядаше на Дългата маса, където пожелаеше.
— Казват — обърна се Джаспар към Гед, — че колкото и души да седнат на тази маса, винаги остава място.
На нея несъмнено имаше място както за многото групички шумни момчета, които разговаряха и ядяха с апетит, така и за по-възрастните, с наметала, прихванати със сребърна закопчалка на врата и вглъбени лица, които сякаш трябваше да размишляват за много неща. Джаспар заведе Гед и седна при един едър младеж на име Веч, който гълташе охотно храната си, без да говори много. Говорът му издаваше, че произхожда от Източния разлив, а цветът на кожата му беше много тъмен, не червеникавокафяв, като на Гед и Джаспар и на повечето жители на архипелага, а чернокафяв. Самият той не бе красив и нямаше изтънчени обноски. След като привърши обеда, Веч измърмори нещо по адрес на храната, после се обърна към Гед и каза:
— Това поне не е илюзия, както повечето неща тук — лепи се по кокалите ти.
Гед не разбра думите му, но почувствува някаква симпатия към него и се зарадва, когато той остана с тях след яденето.
