жрица на Гробниците и нейното място бе тук. А кое е било това дете, малката ми?
— Това съм била аз — отвърна Арха, загледана в далечината, сякаш да зърне нещо, недостъпно за очите, нещо отвъд видимостта.
Веднъж тя попита:
— А какво направи… майката, когато отидоха да отведат детето й?
Ала Манан не знаеше. Той не бе ходил с жриците последния път.
А и тя не можеше да си спомни. За какво й беше да си спомня? Всичко бе минало, отдавна минало. Беше дошла на отреденото й място. Само него познаваше в целия свят — Мястото на Гробниците на Атуан.
Първата година спеше в обща спалня с другите послушници — момичета от четири до четиринадесет години. Още тогава Манан се открои сред останалите надзиратели като специален неин страж, а креватчето й се намираше в малка ниша, отделена донейде от дългата, слабо осветена спалня в Големия дом, където момичетата се кискаха и шушукаха, преди да заспят, а в сивата светлина на утрото се прозяваха и сплитаха косите си едно на друго. Когато и отнеха името и тя стана Арха, вече спеше сама в Малкия дом в леглото и в стаята, които щяха да бъдат нейни до края на живота й. Това бе домът й, Домът на Първата жрица, и в него никой не можеше да влезе, без тя да му разреши. Още съвсем малка, на нея й бе приятно да чуе как покорно се чука на вратата и да произнася:
— Можете да влезете.
Дразнеше се, че двете върховни жрици, Косила и Тара, смятаха, че разрешението й се подразбира от само себе си и влизаха, без да чукат.
Изнизваха се дни, години и всички си приличаха. Момичетата от Мястото на Гробниците прекарваха часовете си в обучение. Не играеха изобщо. Време за игри нямаше. Изучаваха сакрални песни и сакрални танци, историята на Каргадските земи, тайнствата на боговете, на които бяха посветени: на Бога-крал, който владееше Авабат, или на близнаците Атуах и Улуах. От всички единствена Арха усвои ритуалите на Безименните, а те бяха предавани само от един човек — Тара, Върховната жрица на Боговете-близнаци. Това всеки ден я откъсваше от останалите за час или час и нещо, но основната част от ежедневието си тя прекарваше просто в работа като всички други — момичетата се учеха да предат и тъкат вълната от овцете, да сеят, жънат и приготвят сами храната си: леща, грухан овес за каша и ситно брашно за безквасен хляб, лук, зеле, козе сирене, ябълки и мед.
Най-приятното от всичко, което можеше да ти се случи, бе да те пуснат на риболов в тъмнозеленикавата река, която течеше през пустинята, на половин миля североизточно от Мястото. Да си вземеш ябълка или студена питка за обяд и целия ден да стоиш между тръстиките под прегарящото слънце, загледан в зеленото спокойно течение на реката и в сенките на облаците, които бавно се местеха над планините. Но ако някой извикаше от вълнение при опъване на въдицата, когато на речния бряг излетеше златисто бляскава риба и се замяташе бездиханна във въздуха, тогава Мебет просъскваше като пепелянка:
— Млъкни, креслива глупачке!
Мебет, която служеше в Храма на Бога-крал, беше мургава жена, все още млада, ала рязка и твърда като обсидиан. Риболовът бе нейната страст. Трябваше да внимаваш да не я разгневиш, да не гъкнеш, в противен случай тя никога повече нямаше да те вземе отново на риболов. И тогава ти никога повече нямаше да отидеш на реката освен през лятото за вода, когато кладенците намалееха. Това беше досадна работа: половин миля да бъхтиш пеша до реката в прежурящата до бяло жега, да напълниш двете ведра на кобилицата и колкото се може по-бързо да поемеш нагоре по хълма към Мястото. Първите стотина ярда бяха лесни, но после ведрата започваха да натежават и кобилицата протриваше раменете като парче нажежено желязо, а светлината ярко напичаше сухия път и всяка стъпка бе все по-трудна и бавна. Накрая трябваше да стигнеш хладната сянка на задния двор на Големия дом край зеленчуковата градина и с плисък да изсипеш ведрата в огромния водоем. Сетне да се върнеш и да повториш всичко отново и отново.
В околностите на Мястото — единственото име, което носеше и от което се нуждаеше, защото беше най-древно и неприкосновено в Четирите земи на Каргадската империя — живееха неколкостотин човека и имаше редица постройки: три храма, Големият дом и Малкият дом, квартирите на надзирателите евнуси, бараките на стражите и много пристройки на роби отвън, досам стената, кошари за овце и кози и други селскостопански сгради. Изглеждаше като градче в далечината, погледнато откъм сухите западни хълмове, където не растеше нищо освен пелин, едно плъзнало на места диво увивно растение, дребни бурени и пустинни треви.
А от дълбочината на източните равнини, вдигайки поглед нагоре, човек можеше да забележи как златистият покрив на Храма на Боговете-близнаци проблясва и трепка в подножието на планините като люспици слюда в канара.
Самият храм представляваше каменен куб, боядисан в бяло без прозорци и с нисък портал и врата. По- помпозен и с векове по-нов бе Храмът на Бога-крал малко по-надолу, с висок портик и редица плътни бели колони с рисувани капители — всяка направена от як кедров труп, докаран с кораб от горите на Хур-ат-Хур и довлечен от двадесетина роби през голите равнини до Мястото. Едва когато пътникът приближеше от изток и видеше златистия покрив и ярките колони, той забелязваше над всички тях, на известна височина върху Хълма на Мястото, светлокафеникав и в руини като самата пустиня, най-стария от всички човешки храмове — Тронната зала, огромна, ниска, с откъртени стени и широк рухнал купол.
Отвъд залата хребетът на хълма бе опасан по цялото си протежение с масивна каменна стена, зидана без хоросан и срутена на много места. От вътрешната страна на стената, като огромни пръсти над земята, се възправяха няколко камъка — черни, високи осемнадесет — деветнадесет стъпки. Зърнеше ли ги, окото непрестанно се връщаше към тях. Видът им спотайваше някакъв скрит, неразгадаем смисъл. Бяха девет на брой. Един стърчеше прав, другите бяха леко килнати, а два от тях — съборени. Като мазки боя ги покриваха сиво-оранжеви лишеи и само едничък бе останал гол и черен, с потъмнял блясък. Беше гладък камък, но под кората от лишеи на останалите се криеха странни издълбани фигури и знаци, които пръстите не можеха да определят. Това бяха Надгробните камъни на Атуан. Говореше се, че са тук от епохата на първите хора, когато е била създадена Землемория.
Забити били в мрака, щом сушата се въздигнала от океанските дълбини. Бяха далеч по-стари от Боговете-крале на Каргад, по-стари от Боговете-близнаци, по-стари от светлината. Бяха Надгробните камъни на онези, които са господствали преди сътворението на човешкия свят, на Безименните, и тя, тяхната служителка, също беше Безименна.
Арха рядко се разхождаше сред тях, а друг никой не бе пристъпвал тая земя — върха на хълма отвътре на скалната стена, зад Тронната зала. Два пъти годишно по новолуние, при пролетното и есенното равноденствие, пред трона се извършваха жертвоприношения и тя излизаше през ниската задна врата на залата с един огромен месингов тас с димяща козя кръв. Трябваше да излее половината пред изправения черен камък, другата половина — върху килнатите камъни, забити в скалната почва и покрити с петна от кръвните приношения на вековете.
Понякога в ранните утрини Арха се разхождаше тук сама, бродеше между камъните, опитвайки се да разгадае тайнствените форми и грапавини на изваяните фигури, които косите лъчи на слънцето открояваха по-ясно. Друг път присядаше, загледана към Западните планини или в ниското към редицата стени и покриви на Мястото, с първите признаци на живот около Големия дом и бараките на стражите, с овцете и козите, поели на стада към пръснатите крайречни пасбища. При камъните нямаше какво да се прави. Ходеше там само защото имаше разрешение и защото можеше да остане сама. Мястото беше мрачно. Дори по пладне, в горещината на лятото, някакъв хлад витаеше в пустинята около него. Понякога вятър леко просвирваше между два близки камъка, доближени сякаш да споделят тайна. Но тайната оставаше несподелена.
От Гробищната стена тръгваше друга, по-ниска скална стена, която очертаваше дълга, неравна полускоба около Хълма на Мястото и постепенно се губеше на север от реката. Тя не толкова охраняваше Мястото, колкото го разделяше на две — от едната страна храмовете и домовете на жриците и надзирателите, от другата — помещенията на стражите и робите, които обработваха земята, пасяха стадата и събираха фуража в Мястото. Никой не прекосяваше тази стена освен на някои много свети празници, когато тези, дето биеха тъпаните и надуваха роговете, съпровождаха процесията на жриците. Ала и тогава те не влизаха през храмовите врати. Никой мъж не можеше да пристъпи във вътрешната земя на Мястото. Навремето имало поклонения, крале и вождове от Четирите земи идвали да се поклонят тук. Първият Бог- крал дошъл преди век и половина сам да изпълни ритуалите в собствения си храм. Но дори и той не успял да
