ливадата. Тя бе метнала козяка върху двама им, но ръката й, която крепеше неговата, се вледени, сякаш държеше камък. Допря още веднъж чело до тази длан. Изправи се, схваната и замаяна, чувствайки тялото си някак особено, и отиде да посрещне оня, който идваше със светлината.
През тая нощ съседите на Оджиън останаха край него и той не можа да ги отпрати.
Замъкът на господаря на Ри Алби се намираше върху една гола скала на планинския склон над Откоса. Рано на другата сутрин, много преди слънцето да озари планината, магьосникът на служба при владетеля прекоси селището. Малко след това втори магьосник се заизкачва по стръмната пътека, извеждаща от пристанището Гонт. Бе тръгнал по тъмно. Разчуло се беше, че Оджиън е на смъртно легло, а и силата им бе такава, че бързо узнаваха за кончината на велик посветен.
Селището Ри Алби имаше и една врачка, дето вършеше по-простите работи: намиране на загубено, поправка на счупено, наместване на кости — неща, с които хората не искаха да безпокоят магьосника. Леля Мос беше мрачно същество, неомъжена, както повечето врачки, немита, с посивяваща коса, завита на странен кок, и зачервени от дима на билките очи. Тя прекоси ливадата с фенера и заедно с Тенар и другите остана да бди край тялото на Оджиън. Поставила бе восъчна свещ зад стъкло и бе запалила благовонни масла в глинен съд. Казала беше думите, които трябва да се кажат, и направила онова, което следва да се направи. Когато дойде време да се приготви тялото за погребение, тя погледна първо към Тенар, преди да го докосне, сякаш чакаше разрешение, и сетне продължи със задълженията си. Селските баячки се грижеха за упокоя на мъртвия, а често и за погребалния ритуал.
Щом от замъка пристигна магьосникът — висок млад човек със сребрист жезъл от бор, — и другият магьосник от пристанището Гонт също дойде — набит мъж на средна възраст с къс жезъл от тис, леля Мос не вдигна към тях зачервените си очи, ами бързо се поклони и се оттегли, като прибра своите жалки муски.
Когато полагаше трупа, както трябва да бъде погребан — обърнат наляво, с присвити колене, — тя сложи в отворената му нагоре лява длан малко вълшебно вързопче, нещо, завито в мека козя кожа и завързано с цветен канап. Магьосникът от Ри Алби го махна с върха на жезъла си.
— Изкопан ли е гробът? — попита магьосникът от пристанище Гонт.
— Да — отвърна другият от Ри Алби, — изкопан е в замъка на моя господар.
И посочи към билото на планината.
— Ясно — рече човекът от Гонтийското пристанище. — Мислех, че нашият магьосник трябва да бъде погребан в града, който спаси от земетресение.
— Моят господар желае подобна чест — кимна този от Ри Алби.
— Това обаче би изглеждало… — започна оня от пристанището, ала спря, защото не желаеше да спори, но и не искаше да се остави на претенциите на младия си колега. Сведе очи към мъртвеца: — Ще трябва да го погребем безименен — произнесе той с жалост и горчивина. — Аз вървях през цялата нощ и все пак закъснях. Дваж по-голяма загуба!
Младият магьосник не каза нищо.
— Неговото име бе Айхал — обади се Тенар — и желанието му бе да бъде погребан тук, където лежи сега.
И двамата мъже погледнаха към нея. Като видя една обикновена селянка на средна възраст, младият просто се извърна встрани. Човекът от Гонт я прецени за момент и запита:
— Коя си ти?
— Наричат ме Гоха, вдовицата на Флинт — прошепна тя. — Коя съм, вие, струва ми се, трябва да знаете, а не аз да ви казвам.
При тези думи магьосникът от Ри Алби я удостои с остър поглед:
— Внимавай как разговаряш с хора на силата, жено!
— Почакай, почакай — рече мъжът от пристанището Гонт и потупа колегата от Ри Алби, за да го успокои, като продължаваше да гледа към Тенар. — Някога ти си била… била си негова повереница, нали?
— И негова приятелка — допълни Тенар. После обърна глава и млъкна. Беше усетила гнева в гласа си, докато произнасяше „приятелка“. Сведе взор към своя другар — един труп, приготвен за погребение. Изгубен и безмълвен. Те го бяха наобиколили: живи, пълни със сила, без да изпитват ни най-малка близост, само неприязън, съперничество, гняв.
— Съжалявам — каза тя. — Прекарах твърде дълга нощ. Бях с него, когато издъхна.
— Това не е… — започна магьосникът от замъка, но най-неочаквано леля Мос го прекъсна и рече високо:
— Вярно е, вярно е. Никой освен нея. Той изпрати да я повикат. Изпрати младия Таунсенд, търговеца на овце, да й каже да дойде веднага в планината и забави края си, за да я дочака да бъде с него и едва тогава умря. Умря, където ще бъде погребан, тук.
— И той ти е доверил… доверил ти е името си? — попита по-старият магьосник.
— Да, точно така.
Тенар ги погледна и въпреки усилията да се овладее, недоверието, изписано върху лицето на по-стария, и презрението на другия предизвикаха нейния сопнат отговор:
— Аз ви съобщих това име. Нужно ли е да го повтарям?
По израженията им тя със смайване разбра, че не бяха чули името, истинското име на Оджиън — просто не бяха й обърнали никакво внимание.
— О, лоши времена са настъпили! — възкликна вдовицата. — Времена, когато дори едно такова име остава нечуто, могат да се стоварят като камък! Нима силата не е умение да слушаш? Тогава чуйте: името му бе Айхал. Името му в смъртта е Айхал. В песните ще бъде известен като Айхал от Гонт. Ако все още бъдат създавани песни. Приживе той беше мълчалив човек, а сега е напълно безмълвен. Може би няма да има повече песни, само мълчание. Много съм уморена. Загубих скъп наставник и приятел.
Гласът й се скърши; гърлото й се сви в сподавено ридание. Тя се обърна и съгледа на горската пътечка малката муска, която бе направила леля Мос. Взе я, коленичи до трупа, целуна отворената длан на лявата му ръка и постави вързопчето в нея. Така, коленичила, Тенар отново вдигна поглед към двамата мъже и тихо каза:
— Ще се погрижите ли да изкопаят гроба му тук, където той пожела?
Първо по-старият, сетне и младият кимнаха. Тя се изправи, приглади полата си и тръгна обратно през ливадата в утринната светлина.
КАЛЕСИН
„Чакай“ — заръча й Оджиън, който сега вече бе Айхал, точно преди вятърът на смъртта да го разтърси и откъсне от живите. „Край, всичко се промени — прошепна той. — Тенар, почакай…“ Ала не й каза какво трябва да почака. Може би промяната, която беше зърнал? Дали е имал предвид собствената си смърт, финала на собствения си живот? Говорил бе с радостно вълнение. Възложил й бе да чака.
— Какво още се иска от мене? — питаше се тя, докато помиташе пода на къщата му. — Дали трябва да чакам тук, в твоя дом?
— Да — отвърна й безмълвно усмихнат Айхал Мълчаливия.
И тъй, Тенар помете къщата, изчисти огнището и проветри сламеника. Изхвърли няколко строшени глинени съда и един пробит тиган, но се докосваше до тях внимателно. Дори погали о бузата си счупена чиния, когато я изнесе на боклука, понеже тя напомняше за болестта на стария магьосник през изминалата година. Той бе аскет, живееше просто като беден фермер, ала докато можеше да вижда и имаше сили у себе си, никога не би използвал такава чиния и не би оставил някой тиган, без да го поправи. Тези свидетелства на слабостта му я натъжиха и й се прищя да е била там с Оджиън, да се е грижила за него.
— Това щеше да ми е толкова приятно — обърна се тя към неговата памет, обаче не получи отговор.
Магьосникът никога не би позволил друг да го обслужва. Дали би и казал: „Ти си имаш по-важна работа“? Не знаеше. Той мълчеше. Но че сега постъпва правилно, като остава в къщата му, бе сигурна.
Шенди и старият й съпруг Клиърбрук, който беше обитавал фермата в Средната долина по-дълго от
