Баща ми помълча известно време.
— Двамата с Тернок вече го обсъждахме — заговори бавно, внимателно обмисляше всяка дума. — Грай е от добър род и дарбата й е силна. Майка й иска да я сгоди за Анрен Барре от Кордемант, за да запазят дарбата. Още нищо не е решено. Но онова момиче при Дръмови е от нашата кръв, Оррек. А това има голямо значение за мен и за хората. Възможност, която не бива да изпускаме. Дръм сега ни е съсед, а да се сродим значи да укрепим приятелството си.
— С Роддмант винаги сме били приятели — казах, твърдо решен да не отстъпвам.
— Не го отричам. — Той сведе поглед към разхвърляната маса. Очевидно не знаеше какво да добави. — Да оставим този въпрос засега. Дръм може да не е имал нищо такова предвид. Той лесно се пали, а после забравя. Като идем през май, ще научим за какво става дума. Може да сме го разбрали погрешно.
— Той е грубиян, но ми се струваше, че се опитва да се държи приятелски — заяви Мелле. Никога досега не я бях чувала да нарича някого „грубиян“. Това сигурно означаваше, че никак не го харесва. Но не й беше в природата да проявява недоверчивост към хората. От друга страна, като виждаше добра воля там, където всъщност я нямаше, тя често я пораждаше. Хората от нашето имение обичаха да работят с нея, мрачните фермери винаги се усмихваха, когато ги заговаряше, а смълчаните ратаи споделяха с нея мъката си, сякаш им беше сестра.
Нямах търпение да се видя с Грай и да й разкажа за посещението на Дръмови. Сега, след като Огге си беше тръгнал, не се налагаше да се навъртам около къщата, та да му бъда представен, когато най-сетне му хрумне да намине. Казах на мама, че на заранта искам да отида до Роддмант. Тя ме погледна в очите, изчерви се и не отговори. Помолих баща ми да взема червения жребец. Изпитвах необичайна увереност, докато разговарях с него. Сигурно бе заради това, че най-сетне бях проявил дарбата си, а може би защото изразих открито мнението си по въпроса за един възможен годеж. Не останах изненадан, когато ми позволи, без дори да ме предупреждава да не сплашвам стадата, докато препускам край пасищата, както правеше, когато бях момче на тринадесет, а не тринадесетгодишен мъж.
7
Поех на път като истински мъж, изпълнен със съзнание за собственото си достойнство. Да яздя Бранти бе истинско удоволствие. На откритите хълмове на Дългите ливади той препускаше с бързината на птица. Не обръщаше внимание на стадата, бе изключително послушен, сякаш за да покаже, че проявява уважение към нарасналия ми авторитет. Бях ужасно доволен, че продължаваше да препуска, когато наближих Каменната къща на Роддмант. Едно момиче изтича да съобщи на Грай, че съм дошъл, докато аз разхождах Бранти из двора, за да се успокои. Беше наистина великолепно животно и ме караше да се чувствам пораснал и дори създаден за велики неща. Бях се надул като пуяк, когато Грай дотича откъм къщата, цялата грейнала от радост. Жребецът естествено веднага реагира на дарбата й — погледна я с пробуден интерес, приближи се до нея, наведе глава и я побутна с чело. Тя прие поздрава му със сериозно изражение, почеса го зад ухото, духна лекичко в ноздрите му и му прошепна няколко думи на езика, който наричаше език на тварите. На мен не каза нищо, но ме дари със сияеща усмивка.
— Само да си поеме дъх и ще идем при водопада — казах.
После вкарах Бранти в конюшнята и му дадох сено. Едва тогава двамата с Грай се спуснахме в долчинката.
На миля по-нагоре бреговете й се събираха в стръмна клисура, разцепена от падаща вода, над която бяха надвиснали плачещи върби. В клоните им винаги чуруликаха птици. Окъпахме се на водопада, после се гмурнахме в езерото под него и заплувахме, крещяхме и се смеехме. Накрая се покатерихме на един тесен скален перваз и се излегнахме на слънце. Беше ранна пролет и денят не бе особено топъл, а водата бе почти ледена, но ние бяхме като видрите и въобще не чувствахме студа.
Макар от години да идвахме на този перваз, нямахме име за него.
Известно време лежахме задъхани и се наслаждавахме на слънчевите лъчи. Но аз нямах търпение да й съобщя онова, заради което бях дошъл.
— Брантор Огге ни навести вчера — казах.
— Виждала съм го веднъж — рече Грай. — Майка ми ходи там на лов и ме взе. Изглежда все едно е глътнал бъчва.
— Той е силен мъж — рекох намръщено. Исках да й внуша уважение към него, за да оцени по-добре саможертвата ми, че ще му откажа честта да стана негов зет. Но в края на краищата още не й бях разказал всичко. Трябва да призная, че колкото повече наближавах същината, толкова по-трудно ми беше да продължа.
Лежахме по корем върху топлата гладка скала като два мършави гущера. Бяхме долепили глави, за да разговаряме тихо. Грай не беше потайна, дори умееше да врещи като дива котка, но предпочиташе да говори почти шепнешком.
— Той ни покани през май в Дръмант.
Никакъв отговор.
— Каза, че искал да ме запознае с внучката си. Тя била от Каспровия род по майка. — Усетих в гласа си ехото от гласа на баща ми.
Грай издаде неясен звук и продължи да мълчи, затворила очи. Мократа коса закриваше лицето й. Имах чувството, че е задрямала.
— Ще идеш ли? — попита шепнешком.
— Да се запозная с внучката? Разбира се.
— Да се сгодиш.
— Не! — възразих с негодувание, но малко неуверено.
— Сигурен ли си?
— Да — промълвих след кратка пауза, вече не толкова възмутен, нито така уверен.
— Мама иска да ме сгоди — рече Грай, извърна глава и втренчи поглед пред себе си, опряла брадичка на скалата.
— За Анрен Барре от Кордемант — заявих, доволен, че съм информиран. На Грай обаче не й стана никак приятно. Не обичаше другите да говорят за нея. Предпочиташе да живее незабележимо, като скритата сред клоните на върбата над нас птичка. Не отговори и аз се почувствах като глупак. За извинение казах:
— Баща ми и баща ти са говорили за това. — Тя продължаваше да мълчи. Но тя ме бе попитала, защо да не я питам и аз? Усетих, че навлизам в опасна територия. — Ще го направиш ли?
— Не зная — прошепна тя през стиснати устни, все така загледана напред.
Чудесна награда за моето твърдо „не“. Бях готов да се откажа от внучката на Дръм заради Грай, а тя не проявяваше същата склонност по отношение на Анрен Барре. Сърцето ми се сви.
— Винаги съм си мислел… — почнах, но млъкнах.
— Аз също — рече тихо Грай. След известно време добави все така тихо, та едва различавах думите й над грохота на водопада. — Казах на мама, че няма да се сгодя, докато не навърша петнайсет. За никого. Татко се съгласи, а тя се ядоса.
Обърна се рязко по гръб и зарея поглед в небето. Направих същото. Ръцете ни бяха съвсем близо, но не се допираха.
— Докато не навършиш петнайсет — повторих.
— Докато не навършим петнайсет — поправи ме тя.
Доста време след това мълчахме.
Лежах на слънцето и изпитвах неописуемо щастие, сякаш слънчевата светлина преминаваше през мен и ме изпълваше с енергия.
— Повикай птичката — прошепнах.
Тя подсвирна три пъти и от гъстите клони над нас долетя незабавен галещ ухото отговор. След минута птичката се обади отново, но Грай не й отвърна.
Би могла да я повика на ръката си, да я накара да кацне върху пръста й, но не го направи. Миналата година, когато дарбата й започна да набира сила, често я използвахме, за да играем разни игри. Тя ми казваше да се спотая в покрайнините на гората, без да зная какво ще видя, и да се озъртам бдително, като дебнещ в засада ловец. А после неочаквано близо до мен кацаше гълъб или дотичваше фазан. Или пък
