Подражавах на поведението на робите и избягвах да гледам открито към ганд Йораттх, разглеждах го само крадешком. Имаше сурово изпъстрено с белези лице, гърбав нос и присвити очи. Бледите очи на алдите винаги ме карат да се чувствам неуверено и неведнъж съм отправяла благодарности към моите предци, задето съм наследила от тях черни очи, като на сънародниците си. Гандът имаше къса къдрава черна коса, подаваше се изпод шапката му. Веждите му също бяха черни и рунтави, брадата му бе късо подрязана. Имаше вид на силен, но уморен воин. Поздрави Оррек с усмивка, от която лицето му изведнъж се озари от вътрешна светлина, и направи жест, какъвто не бях виждала да прави нито един алд — опря ръце на сърцето си, а сетне разтвори длани напред и леко се поклони. Държеше се така, сякаш поздравява равен на себе си. Освен това нарече Оррек „ганд на творците“.
„Но не ни допусна под покрива си“, помислих си. Езичници — така ни наричаха. Тази дума бяхме научили от тях. Ако означаваше нещо, то бе „хора, които не знаят кое е свято“. Има ли такива хора наистина? За мен „езичници“ са хората, които намират за свещени други неща. Алдите живееха тук вече седемнайсет години, а все още не знаеха, че морето, земята, камъните на Ансул са свещени, че са докоснати от божественото дихание. Ако някой бе езичник, то това бяха те, не ние, мислех си. Бях толкова ядосана и възмутена от всичко това, че почти пропуснах началото на разговора между Йораттх и Оррек, между тирана и поета.
Оррек започна да рецитира и мелодията на гласа му ме пробуди, накара ме да се заслушам, но това беше някаква алдска поема, за която гандът бе попитал, един от безкрайните им епоси за войни в пустинята, и аз не исках да я слушам.
Потърсих сред придворните сина на ганда, Иддор, онзи, който бе дразнил Шетар. Открих го почти веднага без никакви затруднения. Носеше фини дрехи и шапка с пера и златни ширити. Приличаше доста на баща си, но бе по-висок и по-красив, а кожата му беше по-светла. Изглеждаше неспокоен, непрестанно разговаряше със спътниците си, пристъпваше напред-назад, жестикулираше. Старият ганд стоеше неподвижно, погълнат от историята, ленената му роба не потрепваше, сякаш бе изваяна от камък. Беше опрял късите си яки ръце на бедрата. Повечето от офицерите му също слушаха с видимо внимание, сякаш и те като него попиваха всяка дума. Гласът на Оррек потреперваше от вълнение и захлас и въпреки нежеланието си неусетно се увлякох от историята.
Когато тя приключи, след една трагична сцена на измяна и помирение, слушателите избухнаха в шумни аплодисменти. Гандът заръча на един от робите да донесе на Оррек чаша вода. („После ще я счупят“ — прошепна ми Чай.) Разнесоха и подноси със сладкиши, но не предложиха на нас с Чай. Йораттх се наведе напред и подаде нещо, което приличаше на къс изсушено месо, на Шетар. Чай я отведе по-близо до него. Лъвицата приседна, подуши любезно храната и извърна глава. Гандът се засмя. Имаше приятен смях, от който лицето му се насече още повече.
— Не е глупава за лъвица, а? Нали, госпожице Шетар? — подметна. — Да пратя ли да й донесат друго месо?
Този път не Оррек, а Чай отвърна:
— По-добре недейте, господарю.
Гандът не изглеждаше обиден.
— На диета ли я държите? Ще се поклони ли отново?
Не забелязах Чай да помръдва, нито да произнася някакви думи, но лъвицата се изправи, протегна крака напред и наведе глава, сякаш се покланяше пред ганда. Докато той се смееше, животното погледна късчето месо в ръката на Чай и тя й го метна в устата.
Иддор се приближи и заговори Оррек:
— Колко плати за нея?
— Получих я срещу една песен, ганд Иддор — отвърна Оррек. Говореше, без да става, защото настройваше лирата си и използваше това за извинение. Иддор се намръщи. Оррек вдигна глава от инструмента и уточни: — По-скоро за една легенда. Чергарите, които я бяха хванали заедно с майка й, искаха да чуят цялата история за „Даредар“, та после да я преразказват на представленията си. Три дни и три нощи им я разказвах и за награда ми дадоха лъвчето. Накрая всички се разделихме доволни.
— Откъде знаеш тази история? Как научи нашите песни?
— Чуя ли разказ, или песен, те стават мои — отвърна Оррек. — Това е моята дарба.
— И да съчиняваш песни — добави Йораттх.
Оррек се поклони почтително.
— Но къде си ги чул? — продължаваше да настоява синът на ганда. — Откъде си чул „Даредар“?
— Беше, когато пътувах из Северен Асудар, господарю Иддор. Навсякъде хората ми даряваха песни и истории, разкази и поеми, деляха богатствата си с мен. Не искаха възнаграждение, нито грош дори — само нови песни и разкази срещу техните. Най-бедните хора на пустинята са сред най-щедрите на света.
— Вярно е, вярно — закима възрастният ганд.
— Чел ли си наши песни? Записвал ли си ги в книги? — Иддор произнесе с презрение думите „чел“ и „записвал“, сякаш бяха изсушени фъшкии в устата му.
— Принце, когато съм сред алдите, живея по техните закони — отвърна Оррек с навъсено достойнство, като човек, чиято чест е била подложена на съмнение.
Иддор се обърна и се отдалечи, обезсърчен от тона му или може би от погледа на баща си. Въпреки това подхвърли отдалеч на свитата си:
— Мъж ли е човек, който свири на гъдулка? Помислих, че е жена.
При алдите само жените свирят на струнни инструменти, мъжете свирят на рогове и флейти. Разбрах, че Иддор иска да обиди Оррек или пък да покаже пренебрежение към увлеченията на баща си.
— След като се освежиш, Оррек, бихме искали да чуем някоя твоя творба — рече Йораттх. — Ще сме щастливи да ни просветлиш, като ни демонстрираш поезията на Запада.
Останах изненадана от начина, по който говореше. Гандът беше стар войник, нямаше съмнение в това, ала същевременно се изказваше премерено и точно, дори малко цветисто, с архаични думи и умело боравене с изразите, та беше даже приятно да го слушаш. Беше странно и неочаквано за представител на един народ, който забранява писмеността и съхранява изкуството си само в словесен вид. Досега не бях чула някой алд да произнася толкова дълги изречения — само отривисти кресливи заповеди.
Оррек, който, изглежда, бе опитен дипломат, познаваше всички тайни на словесния дуел. Преди малко, докато декламираше „Даредар“, бе изоставил северняшкия си акцент и бе говорил досущ като алд, като заваляше твърдите съгласни и разтягаше гласните. Сега, докато отговаряше на ганда, запази същия говор.
— Аз съм последният и едва ли най-изтъкнатият творец, господарю. Не бих си и помислил да се поставям над други, по-известни от мен. Ще позволите ли, вие и вашият двор, вместо мои творби да ви издекламирам една поема на прочутия Дениос от Урдайл?
Гандът кимна. Оррек приключи с настройката на лирата, като междувременно обясни, че поемата не се пее и че музикалният инструмент е само съпровод, с цел да зададе определен ритъм и освен това да замести думите там, където те не са достатъчни. После склони глава към лирата и прокара пръсти по струните. Звуците, които изтръгна от нея, бяха жалостиви, ясни и пламенни. Когато последният акорд утихна, произнесе първите думи от встъпителната част на „Преобразяване“.
Никой не помръдна, докато не приключи. Дори след това всички продължиха да мълчат още известни време, също както бе замлъкнала тълпата на пазара. После запляскаха с ръце, но гандът вдигна десница и ги спря.
— Почакайте — рече той. — Отново, творецо! Ако обичаш, повтори това чудо още веднъж!
Оррек изглеждаше малко смутен, но се усмихна и наведе глава към лирата.
Преди да докосне струните, един мъж заговори високо.
Беше от свитата на Иддор, човек с червено-черно расо и червена шапка, която почти напълно скриваше лицето му. Брадата му бе съвсем ниско подрязана и наподобяваше по-скоро тънка черта, която следваше овала на лицето. Държеше дълъг черен жезъл, в пояса му бе затъкнат къс меч.
— Сине на слънцето — рече той, — не стига ли и веднъж да слушаме тези богохулства?
— Жрецът — прошепна ми Чай, но аз знаех какъв е, макар че не бях виждала често жреци. Наричахме ги червенодрешковци и се молехме да не се срещаме с тях, защото когато пребиваха някой нещастник с камъни или го блъскаха жив в мочурищата, зад това винаги стоеше някой като този.
Йораттх се обърна и го изгледа. Беше като сокол, който поглежда плячката си и я предизвиква. Но
