нож, тояга и камък. С юмрук и сила, с нашия гняв, пуснат най-сетне на воля. Ще ги прекършим, ще прекършим силата им, ще им строшим главите и гръбнаците, телата им… „Счупено поправя счупеното“.
Стоях на пътеката между високите храсти. Слънцето напичаше. Ръцете ми бяха подпухнали от прането цяла сутрин. Грай ме погледна загрижено.
— Мемер? Мемер, какво ти става?
Тръснах глава.
Шетар дотича при нас, спря, клекна, вдигна нос и задуши въздуха. Изведнъж отвори широко зъбатата си уста и от нея изхвърча малка синя пеперуда: полетя безгрижно, сякаш не й се бе случило нищо.
И двете се разсмяхме неудържимо. Лъвицата изглеждаше объркана и малко засрамена.
— Когато говори, от устата й бликат цветя, бисер и пеперуди! — каза Грай. — Нали се сещаш — когато царувал Къмбело.
— А от устата на сестра й изскачат жаби, червеи и кал — отвърнах.
— Ах, коте, котенцето ми. — Грай почеса Шетар зад ушите. Лъвицата изви глава и замърка от удоволствие.
Беше ми трудно да побера всичко това в ума си — уличните сражения, мрака на пещерата, ужаса, смеха, слънцето в короните на дърветата, звездната светлина в очите ми, лъвицата, от чиято уста излитат пеперуди.
— О, Грай, да можех да разбера поне мъничко — оплаках се. — Как изобщо успяваш да намериш някакъв смисъл във всичко, което се случва?
— Не зная, Мемер. Човек се опитва отново и отново и понякога се получава.
— Рационална мисъл и неразгадаема загадка — прошепнах.
— Ти си досущ като Оррек — рече тя. — Хайде да се прибираме.
Същата вечер Оррек и друмлордът разговаряха за ганд Йораттх и усетих, че мога да ги слушам много по-непредубедено отпреди. Може би беше така, защото вече на два пъти бях виждала ганда и въпреки омразния разкош и превиващите се около него слуги, както и увереността ми, че само по една негова прищявка могат да ни заровят всичките живи в земята, това, което бях видяла, се оказа човек, а не демон. Корав и твърд старец, изпълнен с жизненост, човек, който обича и разбира от поезия.
Оррек каза, сякаш почти ми четеше мислите:
— Този страх от демони, от дяволи — мисля, че според него е глупав. Едва ли вярва в демони.
— Може да не се бои много от демони — отвърна друмлордът. — Но докато не може да чете, ще се страхува от писменото слово.
— Да можех само да отнеса една книга, да я разтворя пред него и да му чета от нея — същите думи, които произнасям, без да чета!
— Това е богохулство. — Друмлордът поклати глава. — Светотатство. Няма да има избор и ще трябва да те предаде в ръцете на жреците на Аттх.
— Но ако алдите решат да останат тук, да управляват Ансул, да търгуват с нашите съседи, да разширяват земите си, не могат да загърбват онова, на което се гради търговията — документи и договори. И дипломация — да оставим настрана историята и поезията! Известно ли ти е, че в градовете-държави алд означава „идиот“? „Няма смисъл да говорим с него, той е алд“ — така казват. Йораттх сигурно осъзнава неизгодното положение, в което се поставят сами.
— Да се надяваме, че е така. И че новият цар в Медрон също го разбира.
Започвах да губя търпение, докато ги слушах. Не алдите щяха да решат дали да останат тук, да живеят в земите ни и да търгуват с нашите съседи. Въпросът не опираше до тях. Без да се усетя, попитах:
— Има ли значение?
И двамата ме погледнаха и аз побързах да добавя:
— Могат да си останат същите невежи и в Асудар.
— Така е — съгласи се друмлордът. — Права си.
— Трябва да ги прогоним.
— Извън града?
— Да. Зад стените.
— Нима нашите селяни могат да се бият с тях? И ако ги накараме да се приберат в Асудар, няма ли Върховният ганд да го сметне за оскърбление, за заплаха за неговата власт и да прати хиляди нови войници срещу нас? Той има огромна армия. Ние нямаме.
Не знаех какво да кажа.
Друмлордът продължи:
— Това са важни въпроси, на които Десак не обръща внимание. И може би е прав, кой знае? „Който много мисли, не действа“. Но виждаш ли, Мемер, сега, когато алдите преживяват промени, за първи път у мен се поражда надеждата, че можем да ги накараме да ни върнат свободата, като ги убедим, че сме по- полезни за тях като съюзници, а не като роби. Вярно, това ще отнеме време. И ще приключи не с победа, а с компромис. Но ако сега търсим само победата и се провалим, надеждата може да отлети завинаги.
Не знаех какво да отговоря. Той беше прав, Десак също. Часът за действие бе ударил — но какво да правим?
— Струва ми се, че ще постигна по-добър ефект, ако говоря на Йораттх за вас, отколкото от името на Десак пред тълпата — каза Оррек. — Има ли хора в града, които биха се съгласили да преговарят с Йораттх, ако гандът склони на същото?
— Да, а също и извън града. От години поддържаме връзка с всички градове по Ансулското крайбрежие, с учени и търговци, с предишни друмлордове, с кметове и чиновници, с участници в церемонии и фестивали. Пращаме вестоносци между градовете, пътуват с керваните непрестанно. Войниците рядко ги претърсват за писма, страх ги е от магьосничество и светотатство.
— „О, Повелителю на разрухата, дари ми враг невеж!“ — изрецитира Оррек.
— Някои от хората в нашия град преди бяха на твоето мнение, но сега са на страната на Десак. Търсят начин да смъкнат хомота на игото от вратовете ни. Готови са да се бият. Но може би все още са съгласни и на преговори. Ако, разбира се, алдите склонят да ги изслушат.
На следващия ден не повикаха Оррек в двореца и късно сутринта той слезе с Грай пеша до Пристанищния пазар. Не прати известие, нито бяха вдигнали шатрата, но още щом се появи на пазарния площад, хората го познаха и се струпаха. Не смееха да се притискат близо до него, донякъде заради Шетар, но образуваха подвижен кръг, поздравяваха го, викаха името му и настояваха: „Рецитирай, рецитирай!“ А един човек се провикна: „Чети!“
Не бях с тях. Както обикновено, когато излизах на улицата, носех момчешки дрехи, а и не исках да виждат конярчето Мем близо до Грай. Изкатерих се на мраморния постамент пред Кулата на Адмиралтейството и се настаних под конната статуя, откъдето виждах като на длан целия площад. Тази статуя е творение на скулптора Редам и е издялана от огромен каменен блок — конят стои на четири крака, як и тежък, с вдигната, обърната на запад глава — гледа към морето. Алдите бяха разрушили повечето статуи в града, но тази бе останала непокътната, вероятно защото беше на кон — със сигурност те не знаеха, че суните, морските богове, се олицетворяват и почитат по този начин. Докоснах единия крак на коня и прошепнах молитвата. Суните ми показаха благосклонността си под формата на сянка. Денят вече бе горещ и обещаваше да стане още по-горещ.
Оррек зае позиция там, където първия ден се издигаше шатрата, и хората се стълпиха около него. Постаментът, на който се бях изкатерила, скоро стана привлекателно място за десетина момчета, но аз се бях настанила между предните крака на коня и не отстъпвах на никого. Мнозина от продавачите на сергии метнаха чергила върху стоката си и се присъединиха към тълпата, надигаха се на пръсти, за да гледат над главите на другите. Зърнах пет или шест сини наметала в множеството и скоро след това по пътя откъм Къщата на Съвета се спусна конен отряд алди — спряха в самия край на площада, но не направиха опит да си проправят път навътре. Глъчката растеше, чуваше се смях, викове и разговори и толкова по-странно бе, когато — при първия звук от лирата на Оррек — тълпата внезапно се смълча и се възцари пълна тишина.
Той започна с една поема — любовната балада на Тетемер „Хълмовете на Дом“. Знаех, че я тачат и обичат навсякъде по Ансулското крайбрежие. Припевите бяха със съпровод на лира и тогава запяваше
