оставал неравен пояс ничия земя.
— Миришеше ужасно на изгоряло — каза Оррек. — Тежка миризма, от която дъхът ти секва. Въздухът бе изпълнен с прах, ситни черни сажди, стелеха се над множеството, вдигани от безбройните тътрещи се крака. Видях някакви странни неща да стърчат над тълпата. Приличаха на нос на разбит кораб. Чак малко по-късно осъзнах, че това са останките от скелето на голямата шатра, обгореният плат бе полепнал по тях. Имаше и водовъртежи сред морето от хора, места, където лежаха убитите или ранените от стълпотворението на площада, и хората се стараеха да ги заобикалят. Но шумът… нямах представа, че хората могат да вдигат подобен шум. Беше някакво ужасяващо, страховито и нестихващо ръмжене.
Оррек си давал сметка, че няма никакъв начин да се изправи срещу тази тълпа и да се помъчи да я спре. Офицерите били изплашени и объркани, но въпреки това носели ганда на ръце. И викали с цяло гърло:
— Това е ганд Йораттх! Той е жив!
Войниците под тях се обърнали, погледнали нагоре и също се развикали:
— Той е жив!
— Пуснете ме на земята! — наредил раздразнено гандът на хората си и те се подчинили. Той се подпрял на рамото на един от тях и пак уловил Тирио за ръката. Успял да пристъпи напред, с разкривено от болка лице, и да се изправи пред тълпата. За кратко приветствените викове на войниците надвили тътнежа на тълпата, но скоро ужасяващият звук се извисил наново и виковете „Той е жив!“ били погълнати от крясъците „Смърт на тирана!“ и „Смърт на алдите!“
Йораттх вдигнал ръка. Видът му — обгорен, с разкъсани дрехи, но страховит — накарал всички да млъкнат. И той заговорил:
— Войници на Асудар, граждани на Ансул!
Ала хриптящият му глас не стигал далече. Множеството не можело да го чуе. Един от офицерите пристъпил напред, но Йораттх го спрял.
— Той, нека той! — казал и посочил Оррек. — Него ще чуят. Говори им, творецо. Усмири ги!
Тълпата едва сега забелязала Оррек и от редовете й се надигнал рев. Всички викали: „Леро! Леро!“ и „Свобода!“
Сред цялата тази врява Оррек заявил на Йораттх:
— Ако ще им говоря, трябва да говоря за тях!
Гандът кимнал нетърпеливо.
И тогава Оррек вдигнал ръка да млъкнат и над площада се възцарила тишина.
Той ни призна, че не знаел какво ще каже тогава, нито след това можел да си спомни речта си. Други обаче я помнеха добре и я бяха записали дословно:
— Народе на Ансул, всички видяхме да тече вода от пресъхналия фонтан. Чухме да говори гласът, който бе замлъкнал. Оракулът пожела да сме свободни. Така и направихме днес. Ние освободихме господаря, освободихме и роба. Нека хората от Асудар знаят, че вече няма роби, нека хората от Ансул знаят, че вече няма господари. Нека алдите запазят мира и нека с тях го запазят хората от Ансул. Нека между тези два народа бъде сключен съюз. И нека живият символ на този съюз бъде Тирио Актамо, гражданка на Ансул и жена на великия ганд Йораттх!
Дори да бил изненадан от тази реч, гандът не го показал с нищо. Лицето му останало безизразно.
И тогава напред пристъпила Тирио. Гласът й бил чист и звънлив, но много слаб, та тълпата съвсем се умълчала, за да могат да я чуват и в най-далечния край на площада, макар че от съседните улици долитала глъчка.
— Нека бъдат благословени отново боговете на Ансул, които ни дариха с този мир — казала тя. — Това е нашият град. Нека го управляваме така, както сме го управлявали винаги — с ред и закон. Нека отново бъдем свободни хора. И нека с нас бъдат Леро и Късмет, и всички останали богове!
— Леро, Леро! — отвърнала възторжено тълпата. После от множеството се отделил един човек и се провикнал:
— Върнете ни града! Върнете ни Къщата на Съвета!
Тези, които са били там, казват, че това бил най-опасният момент — ако тълпата продължавала да настъпва към Къщата, щял да избухне бой и алдските войници щели да се сражават до смърт. Йораттх бил този, който спрял кръвопролитието, защото изгракал нещо на офицерите си, а те викнали на войниците, засвирили тръби и армията бавно отстъпила по стъпалата и се оттеглила на изток от входа, за да може множеството да нахлуе в сградата. Тъкмо дисциплината, според Оррек, спасила не само войниците, но и много от гражданите от безсмислена сеч. Заповедта на ганда била „Приберете оръжията!“ и след това нито един войник не оголил меч, колкото и да ги блъскали и изтиквали встрани.
За да избегнат наплива на тълпата, Оррек и Пер Актамо останали при групичката офицери, които отново вдигнали Йораттх на ръце, отнесли го в източния край на терасата и слезли по едно странично стълбище, за да се присъединят към войниците, които се строявали там. Тирио, Пер Актамо и Оррек ги последвали. Тук най-сетне намерили носилка за ганда. Веднага щом го настанили на нея, той повикал Оррек.
— Добре казано, творецо — били първите му думи. — Но аз нямам властта да сключвам съюз с Ансул.
— По-добре да го осигурите, господарю — намесила се Тирио Актамо със звънливия си глас.
Старият ганд я погледнал. Сякаш едва сега видял раните и синините по лицето й, подпухналото й око, изскубаните кичури и сплъстената й от кръв коса. Втренчил очи в нея, преглътнал и креснал шепнешком:
— Проклет предател! Дано Аттх го порази със стрелата си! Къде е той?
Офицерите се спогледали.
— Намерете го! — прошепнал гандът и се закашлял.
Тирио Актамо коленичила до носилката и положила ръката си в неговата.
— Йораттх, не се мъчи да говориш! — рекла му.
Той се разсмял, въпреки че продължавал да кашля, и я стиснал за ръката. После погледнал Оррек и изпъшкал:
— Ожени ни, а?
Стори ми се, че мина ужасно много време, преди Оррек да се върне при нас в Галваманд, ала от друга страна, беше ранният следобед на същия този ден, ден, дълъг като година.
Друмлордът бе склонил да хапне и да си почине, но после се върна в приемната, която се намираше в предния край на къщата и носеше гръмкото название Горната галерия. Не беше използвана нито веднъж през целия ми живот, да не говорим, че нямаше никакви мебели. Но сега вратите й и големите предни прозорци бяха широко разтворени. Той помоли да донесат кресла и пейки и имаше предостатъчно услужливи ръце, които свършиха тази работа — донесоха мебели не само от нашата, но и от съседните къщи. Друмлордът се настани и каза, че е готов да приеме всеки, който дойде.
И те заприиждаха — стотици. Идваха да видят бликащия Фонтан на Оракула и да чуят тези, които са били тук и които разказваха как оракулът е проговорил и какво е казал — така за първи път узнах, че не всички са чули едни и същи думи, а също и че тези думи с предаването от уста на уста се менят непрестанно. Хората идваха да видят друмлорда, Галва Четеца, да го поздравят, да се посъветват с него. Едни бяха работници, други търговци, магистрати, чиновници, членове на Съвета. Всички бяха бедни, защото всички бяхме бедни, не можеше да различиш обущаря от шивача по дрехите им. Някои от работниците идваха само да се помолят на боговете на къщата и да поздравят Четеца с боязливо и радостно уважение и после веднага си тръгваха, но други вече чакаха на опашка редом със съветници и магистрати, членове на големите родове, известни търговци. Говореха за това какво трябвало да се направи. За първи път видях какво е да си гражданин и какво — да си друмлорд.
Останах при него, за да го наглеждам, а и защото той ме помоли. Не беше никак лесно, защото хората ме гледаха със страх и благоговение. Някои дори ми се кланяха. Чувствах се ужасно глупаво и неестествено и нямах никаква представа какво трябва да говоря. Но те бяха дошли да разговарят с друмлорда. И за щастие доста често се налагаше да прескачам до кухнята, за да помагам на Иста, която бе като полудяла от вълнение и тревога. Къщата отново бе пълна с народ. „Досущ като в старите времена! — повтаряше тя с
