— Мемер, остани още малко — каза той.
Седнах с готовност на мястото си. Откакто бях влязла в тайната стая и бях подновила връзката с отминалите години, прекарани там, имах чувството, че между нас всичко е както преди. Нашата връзка, която също по някое време ми се струваше отслабена, се изпълваше с нови сили. Сега друмлордът бе свързан с много и различни хора, аз също, и на пръв поглед изглеждаше, че повече не се нуждаем един от друг, за да черпим сила и утеха, но какво значение имаше това? В самота и бедност или заобиколени от развълнувани хора, в менящ се нов свят, и двамата бяхме обвързани със сенките на нашето минало чрез силата, която споделяхме, и познанието, с което той ме бе дарил, както и чрез нашата обич и чувството за чест.
— Ходила ли си скоро в стаята? — попита той.
Наистина бяхме тясно обвързани.
— Днес. За пръв път от много време.
— Хубаво. Всяка вечер си мисля, че ще ида там да почета, но все не намирам сили. Трябва да призная, че ми беше много по-лесно в „добрите стари времена“ на Иста. Можех да прекарам цял ден в разговори за цената на житото и половин нощ в четене на Регали.
— Дадох „Ростан“ на Оррек — признах, събрала смелост. Той ме погледна и по изражението му видях, че не ме е разбрал, затова продължих: — Изнесох я от стаята. Реших, че е дошло време за това.
— Време за това — повтори той. Погледна ме замислено и добави: — Да.
— Вярно ли е, че… че само ние можем да влизаме в стаята?
— Да — повтори той с почти отсъстващ вид.
— В такъв случай може ли да вадим книги отвътре? Обикновени книги. Такива, каквито досега сме пазили. За да могат хората да ги четат.
— Да — рече той за трети път. — Защото дойде времето за това. Мисля, че си права. Макар че… — Той се замисли. — Ела, Мемер. Да идем там. — Надигна се от креслото.
Взех лампата и го последвах през порутените коридори до стената, която сякаш затваряше къщата отзад, а всъщност криеше в себе си вратата към тайната стая. И там той изписа във въздуха „отвори се“ на древния език на нашите предци от Страната на изгрева. Вратата се отмести и влязохме. Обърнах се, затворих я и тя се превърна в стена.
Запалих голямата лампа на масата за четене. Стаята се окъпа в мека светлина, златистите букви по кориците на книгите засияха.
Той докосна молитвената ниша и прошепна кратка молитва, после огледа стаята. Седна на масата и се почеса по коляното.
— Какво четеш?
— „Елегии“. — Взех книгата от лавицата и я сложих пред него.
— Докъде стигна?
— До „Конеукротителят“.
Той отвори книгата и намери поемата.
— Можеш ли да я кажеш наизуст?
Изрецитирах десетте строфи на аритански.
— И?
Повторих ги в мой превод, както бях направила пред Грай. Той кимна.
— Добре. — В едва прикритата му усмивка се четеше задоволство.
Седнах срещу него и след кратко мълчание той каза:
— Знаеш ли, Мемер, Оррек Каспро се появи тъкмо навреме. Той може да те научи. Също както ти съвсем скоро щеше да разбереш, че можеш да учиш мен.
— О, не! Когато чета „Елегиите“, непрестанно тъна в догадки. Все още ми е рано за Регали.
— Но вече имаш учител, който да ти помага.
— Значи… не се сърдиш. И е било време да му дам „Ростан“?
— Да. — Той въздъхна. — Така мисля. Но как можем да знаем кое е правилно, след като не разбираме силите, които владеем? Аз съм слепец, помолен да прочете послание, дадено му от боговете.
Прелисти няколко страници от книгата на масата, после я затвори. Вдигна поглед към дъното на стаята, където светлината от лампата се разсейваше.
— Казах на Иддор, че съм Четец. Какво е четенето, когато не знаеш езика? Мемер, ти си Четец. Не се съмнявам в това. Ти съмняваш ли се?
Въпросът ме завари неподготвена. Въпреки това отвърнах, без да се двоумя:
— Не.
— Добре. Много добре. Ако наистина е така, значи това е твоята стая — твоето царство. Макар да съм сляп, аз събудих тази вяра в теб. А що се отнася до всички онези, които донесоха книгите си тук, които спасиха това безценно богатство… Мемер, какво да направим с тях — с книгите им?
— Библиотека — отвърнах веднага. — Каквато е имало някога.
Той кимна.
— Изглежда, такава е и волята на къщата. Ние само й се подчиняваме.
Не можех да не се съглася с него. Но въпреки това имах някои въпроси.
— В онзи ден… денят, когато от фонтана бликна вода…
— Фонтанът. — Той кимна. — Да.
— Беше истинско чудо…
— О, не! — Той завъртя глава и се засмя.
Трябваше да съм изненадана, но кой знае защо, не бях. Усмивката му ставаше все по-широка и по- весела.
— Много отдавна Повелителят на Изворите ми показа някои нещица. Мога да ти ги покажа и на теб, ако искаш.
Кимнах. Но не натам бяха насочени мислите ми.
— Мемер, ще се изненадаш ли, ако ти кажа, че понякога чудото може да произлезе и от собствените ни ръце?
— Не — отвърнах. — Но аз говорех за другото…
Той ме наблюдаваше и чакаше.
— Когато се върна, ти не куцаше.
Той погледна надолу, към краката си. Лицето му стана сериозно.
— И други ми го казаха.
— Не си ли спомняш?
— Помня, че когато дойдох в тази стая, бях изпълнен със страх и гняв. И щом влязох, реших, че трябва да пусна фонтана, и се завтекох да го направя, без да осъзнавам защо. Сякаш се подчинявах някому. После ме озари мисълта да взема книгата. И го направих. Трябваше да бързам за някъде… да тичам. Вероятно тези, които ми заповядаха да мълча, когато се нуждаеха от мълчанието ми, сега искаха да пробудят твоя глас.
Погледнах към сенчестия край на стаята. Той също.
— И не си питал…
— Нямаше време да се съветвам с оракула. Пък и той не би ми отговорил. Той говори на теб, Мемер, не на мен.
Не исках да чуя точно това, макар да бях признала открито, че съм Четец. Сърцето ми възропта уплашено и унизено.
— Той не говори на мен! — възразих. — Той ме използва! Друмлордът кимна.
— Както използваше мен.
— Гласът не беше моят — нали? О, не помня вече! Нищо не разбирам. Срам ме е и ме е страх! Не искам дори да ходя нататък — към мрака.
Известно време мълчахме. После той заговори отново:
— Те ни използват, така е, но не за да сторят зло… Мемер, ако се наложи да „отидеш в мрака“, запомни, че там може да е майка ти, или баба ти, и че се опитват да ти кажат нещо, което не разбираме. Че говорят на език, който още не познаваме добре, но бихме могли да научим. Това си повтарях всеки път,
